Ние сме заедно от 4 години. Отдавна мина първото увлечение, влюбването, живота в еуфория.
Но остана дълбоката любов. Всеки ден той ме изненадва с нещо ново, което откривам у него. В повечето случаи то ме радва и за пореден път си спомням защо съм се влюбила и какво съм харесала. В много случаи просто ме изумява, защото не съм го подозирала и са радвам на новооткритото. В някои случаи не ми харесва, но пък не влиза в някакво дълбоко противоречие с моята същност и в непреодолим конфликт - нормално човешко различие.
Всяка сутрин когато се събудя и го видя до мен се чувствам щастлива и си давам сметка, че точно до този човек искам да се будя цял живот и все така да ме кара да му се усмихвам още неотворила очи.
Старая се да му показвам всичко у себе си - и хубавото, и това, което не си харесвам за да е точно толкова наясно с мен, колкото и аз с него.
Не виждам нито една причина да не заявим официално на света избора си да бъдем семейство.
Никога не съм възприемала брака по този начин. Винаги съм го мислела като един вид затвор в който едва ли не се превръщаме в домашни прислужници. Но явно всичко опира до подходящия човек.