Поетът и Мерзавецът


Ти винаги искрен,
ти винаги чист,
душата - лъчиста,
от сърцето - благост,
и стих след стих.

Ти помниш ли Поете ?

Ти помниш ли Героя,
който въглища ринеше
в забоя?
Това бе ти!
Бе черен, бе прашен.....
И помниш ли оназ искра,
погалила зловещо рудничния газ?
Да!
Това бях аз!

Ти помниш ли в пустинята когато,
Оазис бълнуваше,
и чаша с вода?
Чашата с пясък бях аз!

Босият просяк ти беше.
Мерзавец охолен,
усмихнат, доволен,
капачка от бира подхвърлих ти аз.

Ти рицар бе,
безумно бе смел.
Когато конят ти,
къртеше камъни всред много искри,
ти чу ли змията, която изсъска
и после се скри?

Когато на фронта,
на топло под бинта,
чернее гангрена......
Белият червей бях аз.

Поете!
За чуждата мъка
високо ти плачеш,
по-силно от своя дори.
Във себе си ти свещи запали,
видя ли една как накриво гори?
Мерзавецът всред свещите бях аз!

Не!
Не оглеждай се моля,
и не с думи говоря ти аз.
Една мисъл съм твоя.
Мерзавецът всред мислите ти
съм аз!