|
Тия дни бях започнал един разказ, за извънземни, които идват на Земята и ни я отнемат. Строят, изучават природата. И постепенно разбират, че са луди по мравките. Страшно ги кефят тия дребосъци. Създават прекрасни мравешки центрове с всякакви удобства. С времето се установява също, че най-добрата храна за мравките е човешкият костен мозък, и извънземните започват да развъждат хората за храна. В края се появяваше един извънземен, който симпатизира на хората и опитва да ги спаси.
-Кой ви дава право да определяте едни същества за по-важни от други? – пита той разярен останалите извънземни, а те го повалят ловко, бият му успокоителни и го заключват в катакомбите.
Исках всички да се замислят до колко е основателно да имат предпочитания към едни видове за сметка на други. С какво кучето или котката например са по-заслужили от телето, та от последното човек прави храна за тях? Не трябва ли вече да се създаде организация за защита на говедата? Представете си, едно теле, малко невинно създание в селска кравеферма, което всеки ден стои до оградата и следи с трепет безкрайното поле наоколо, мечтае, че един ден ще излезе и там ще открие щастието, в очите му дори се появяват сълзите на надеждата... Няма и най-малка представа, че тия дни ще го заколят. Кой ще се наеме да му го обясни.
В лудницата наскоро водихме дискусии за това. Как едно време почти на всеки му се е налагало да убива, за да се изхранва, а сега е различно. Само касапите вършат тая работа, обират цялата вина и стрес, а останалите само отиват да пазаруват в магазина и изобщо не им се налага да си цапат ръцете. Практично е, обаче злите езици, разни вегетарианци, казаха, че това си е просто лицемерие. А другите казаха, че да режеш зеленчуци на салата и само защото не ти става лошо поне няма кръв, да мислиш, че не е убийство, не е лицемерие ами си е направо престъпна наглост.
Чувствах се изгубен в тия потискащи спорове, наблюдавах слънчевия двор и съвсем не бях усетил кога се бе появил Бог, седнал на пейката. Той почти всеки следобед идва. Малко от обитателите на психиатрията го виждат.
-Добре де – започнах неуверено аз, – природозащитник ли е човек ако примерно даде храна на някое прегладняло куче или котка? Или излекува болен гълъб...
-Зависи – побърза да отговори Бог. – Същите котки и кучета може после да изловят маса ти гълъби. Което да ти тежи на съвестта. Но пък ако гълъбите останат живи има вероятност да се изсерат някой автомобил и да го съсипят. Човекът е работил, спестявал е цял живот. Схващаш ли?
-Сложно е. А примерно ако някой се погрижи за любимото си животинче, обаче вкъщи непрекъснато си пуска климатика или печката, постоянно си купува разни неща, използва автомобила за щяло и нещяло, възможно ли е такъв човек да се възприема като любител на природата?
-Даааа, възможно е – поклати глава Бог. – Човешката неосъзнатост е като вселената – после продължи. – Трябва да ти кажа, че за да бъде един човек природозащитник, с оглед настоящите обстоятелства, той трябва да стане сериен убиец. Да прочиства безразсъдните, алчни, обладани от егоизъм човешки същества. Но това нека да си остане между нас! Имам репутация на човеколюбец, а тепърва съм стар да се занимавам с нови работи.
В този момент от отделението се разнесе шумотевица, а след малко се появи Вили. Отдавна не го бях виждал така засмян, изглеждаше почти нормално. Откак някаква котка се беше вмъкнала пролетта в стаята и изяде двете му канарчета, депресивните му епизоди се бяха засилили. Вили пали цигара и започва да ми разправя за д-р Иванов, който днес викнаха от селото да прегледа едно момче с кашлица и температура, дето е на легло от три дни.
-Пневмония, вика Иванов и клати тревожно глава – разказва Вили. – Тя и майка му на Деян дойде. Ами хайде де, докторе, вика тя, изпишете му антибиотик, какво чакате. А те двамата са си имали вземане даване навремето. Нейното куче, кавказка овчарка, звяр и половина, нападнало веднъж доктора и за малко не му откъснало крак. Той се заканил, че ще отрови горкото животинче, а тя му казала, че ще го осъди. Та Иванов сега гледа безпомощно сина й и вика, че нищо не може да направи, просто не е по силите му. Поне пневмококите му били любимите организми, както на тая кучкарка кучетата. Ако имало възможност да ги извади безопасно от тялото на Деян, щял да го направи на момента. Но да унищожи безброй неподозиращи същества за спасяването на един-единствен организъм, нито си заслужавало, нито било в границите на неговите морални възможности.
Знаете ли колко сладки са, обяснявал Иванов, почти просълзен, едни такива кръгли и пухкави, гъди-гъди-гъди, по цял ден ги гледам на микроскопа.
Вили се радваше на всяка интрига, която избухваше тук, откак се бяха споминали канарчетата му и бе останала празнина в сърцето му. Сам правеше колажи на любители на тревопасните животни с окървавени трупове на хищници в краката им и ги закачаше тайно по стените на тоалетните. Скоро цялата лудница ще пламне, каза той с лукаво задоволство.
-В края на краищата – завърши Вили – дори и само кучета и котки да останат на тая загубена планета, голяма работа! След четири милиарда години Слънцето ще й види сметката, хахааа...
Затворих очи и се извърнах настрани, към старото гробище. Неговото смълчано присъствие винаги успяваше да ме зареди с необясним оптимизъм и упование, тъй като нямаше жив човек наоколо. Само безкрайните брътвежи на умрелите, които шепнеха един на друг от гробовете. Ала сега там се разхождаше някакво животинче. Малко сладко създание, агънце, което невинно пасеше трева. Гергьовден наскоро беше минал, това животно сигурно щеше да поживее още дълго. И както го наблюдавах ме застигна едно неочаквано прозрение. Видях как агнето изяжда цялата армия от мъртъвци погребани тук, които бяха изядени преди това от растенията. Разните Георгьовци и касапи на неговите скъпи роднини. Изправих се, искаше ми се да кажа на Бог, че много бърка, че нещата не са чак толкова несправедливи, че в тоя свят има толкова много насилие, достатъчно за всеки да си получи заслуженото, та дори и много повече.
|
Re: смехотерапия [re: kakavprekrasenden]
