Абитуриентския бал!
Едновременно важен символ в живота на човек и дрънчащ от снобария панаир на суетата.

Така се случи, че към това събитие гледам откъм обратната страна на бариерата. Когато наближи, в сериозен разговор с нашите им обясних, че не искам да ходя на бала си. Ценностите ми (по онова време) се изразяваха в много активно отношение срещу човешкото качество, наречено суета. Не исках да съм част от това мероприятие, което не отговаряше на душевността ми и на това, в което вярвам.
Не виждах и никаква логична причина да ставам част от него. Балът е само символ на завършването, но нали на практика пак бях завършила.
При всички положения знаех, че със съучениците ми, с които никога не сме били особено близки (ние бяхме противоположното на "един неразделен клас...") и всеки беше толкова ярко изразена индивидуалност, никога не бихме си прекарали особено забавно на общ купон. Ние почти никога дотогава не бяхме се и събирали на общ купон. (Тук паралелът със сватбеното празненство от оня тип с роднините и 10-тите братовчеди е особено силен.)

Нашите приеха решението ми направо трагично.
Винаги бяха приемали за даденост, че завършващите ученици си умират от кеф, или поне е "нормално" (а какво значи нормално?), да ходят на бала си.

Следваха дълги разговори, увещания, сълзи, заплахи колко ще съжалявам оттам насетне в живота си ако изпусна това толкова голямо нещо, и прочие.
И с обвиненията че ме е страх не се разминах. От какво ли не изкарваха, че ме е страх.

Натискът беше толкова силен, че се поддадох.
Отидох на бала от немай къде, ей така просто за да не разочаровам толкова жестоко майка ми, щото горката жена много зле го приемаше, а също и баба ми, която имах чувството че направо ще се спомине, ако не си види внучката абитуриентка. И всички заедно щяха да се червят пред съседките и приятелките си, когато онези заговорят как техните деца завършили и колко били красиви на бала и запоказват снимки, а пък моите ще мигат тъпо и няма да има какво да показват.

Безспорно, доволни бяха. Показваха снимки и прочие.
Аз на тоя бал си умрях от скука де, цялата процедура по търсене на рокля, чанта, обувки и прочие ми беше смъртоносно досадна; следваше "изпращане" у дома с доста ядене и пиене (това добре! ) и странно смесена компания от шепичка мои приятели (някои от които - скорошни познати) и роднини и приятели на нашите. Аз трябваше да снова между двете компании, за да дам възможност на всеки да ме види, да си поговори с мен, да ми се възхити, да се снима с мен и да ми пожелае някакви неща, които не запомнях, и ми беше неприятно, че не мога да си седна спокойно и да си говоря с мойте хора.

Та наистина, горе-долу така си представям, че и сватбата изглежда на мъжете


Не се вълнувах грам.
Вълнението ми беше, когато усещах разлика и промени: изпращането на по-горните класове всяка година, и как училището оставаше някак по-пусто след тях, усещането да си "най-голям" през последната година, и да има все повече ученици, които не познаваш и нямаш и намерение; проучването на университети, изборът на специалност, изпитите, резултатите, първите лекции...
Всичко това ме вълнуваше - беше реална промяна около мен.
Но на абитуриентския ми бал - Събитието с главно С, което трябваше да отбележи този преход в моя живот - не ми трепна нищичко.

No power in the 'verse can stop me!