От News.bg

Автор: Мариела Стоянова / дата: 05.05.2005 20:32


Генералското набъбване на армията ни
На прага на един от най-значимите български празници Гергьовден (6 май), обществото пак се разтърси от поредните „генералски истерии”.
Освен празник на Св. Георги, този ден е и празник на Българската армия, ден на храбростта и … голям празник за някои висши офицери, т.е. за тези, които ще сложат генералски пагони или ще добавят още една голяма звезда към тях.

За разлика от „консенсусните” предходни години, сега генералските рокади продължиха по-дълго и по-скрито. Няколко седмици преди празника започнаха и догадките – ще има ли нови генерали и адмирали, колко, какви и най-вече - кои ще са те.

Интригата получи и допълнителен тласък – през юни изтичаше мандатът на началника на ГЩ, ген. Колев и основополагащият документ за БА вече не е „План 2004”, а „План 2015” – рожба на завършилия през миналата година и съпроводен с доста скандали Стратегически преглед на отбраната.

По традиция рокадите сред висшето военно ръководство бяха съпроводени от познат до болка „анализ” - кой генерал (адмирал) какви шансове има, на кого (НАТО, чужда държава, българска институция, партия, партиен или държавен лидер) е “човек”, кой – на чий стол ще седне, от кого ще се “отърват”, простете – ще изпратят като военен аташе в чужбина...

Всичко това някак си измести по естествен начин доста по интересни и същностни проблеми и въпроси - колко са всъщност генералите, имаме ли нужда от толкова, какви са, каква е практиката при съюзниците от НАТО...

Дни преди празника, Президентът на Републиката утвърди с указ 68 генералски длъжности, от които 6 са в Националната служба за охрана и Националната разузнавателна служба, а останалите 62 в отбраната – т.е. министерството, ГЩ, щабовете на видовете войски и „единици, които обслужват и осигуряват въоръжените сили”.

Но някак си, „случайно се пропуска”, че генерали има още и в: специални щатове на Министъра на отбраната - като военни аташета и продължително обучаващи се в чужбина.

Тези хора съвсем не са безизвестни – напр. военният аташе във Вашингтон ген. Маринчев беше спряган като възможен кандидат за мястото на ген. Колев, ген. П. Кънчев (бивш началник на управление „Личен състав” – ГЩ), станал скандално известен с отказа на допуск от ДКСИ (Държавна комисия за сигурността на информацията) за работа със секретни документи на НАТО.
Всички те, (както и още доста други!) все още са на служба, все още са с генералски пагони и има генералски привилегии и заплати.

Тази тенденция явно не притеснява управляващите, а напротив – досегашният командващ ВВС, генерал Д. Георгиев въпреки, че е свален от поста (пак поради отказ на ДКСИ) остава на служба и реалният брой на генералите и адмиралите в отбраната е доста над 62.

Резонно възниква и въпросът – Не са ли малко „множко” тези генерали за големината на нашата армия и финансовите възможностите на България? И понеже все по-често се сравняваме с различни партньори и съюзници ще го направим и сега.

Всеки българин иска най-доброто за хората, които пазят живота и сигурността на неговите близки и за това ще се „подравним” по най-мощните, най-модерните и най-добре организираните и устроени въоръжени сили в НАТО – американските.

За тях има много и общодостъпна информация - може би защото, “тяхното ДКСИ” счита, че данъкоплатците имат право да знаят за какво и как се харчат парите им и не е засекретило количеството не само на генералите и адмиралите, а и на другите военнослужещи.

Това са и силите, които участват в най-много реални военни операции – т.е. имат нужда от голямо количество команден състав.

През 2004 г. в близо 1,5 милионната армия на САЩ (без да се включва числеността на Бреговата охрана), броят на генералите и адмиралите е бил 869 – т.е. по един генерал или адмирал на около 2000 души.
Американският Конгрес, който ежегодно утвърждава техния брой, “желязно” е спазил добре известният принцип за 5-6 генерала (адмирала) на 10 000 военнослужещи.

Къде сме ние…
Още през миналата година МО и ГЩ “бодро рапортуваха”, че са изпълнили “План 2004”, според когото Българската армия трябва да бъде не повече от 45 000 души и понеже точното количество е „секретно” - ние приемаме, че е така.
След проста аритметика излиза, че разполагаме с по един генерал или адмирал на около 660 човека.

А ако броя на тези длъжности се запази и към влезлия вече в сила „нов” План-2015 (според него БА трябва да бъде намалена до 39 000 души), то съотношението ще се промени на 1 към 570.

Казано по-кратко - българските генерали/адмирали са 3 пъти повече от американските, а тенденцията е да станат 3,5 – 4 пъти повече.

И човек неволно започва да пита - защо е така? Българският войник ли е три пъти по-глупав от американския, та се налага и три пъти повече генерали да го командват?
Или пък генералите? Защото, ако се приложат американските стандарти (нали все с тях се сравняваме!), ние трябва да имаме около 23 - 27 генерала и адмирала.

За съжаление, не само броят, но и „вида” на генералите предизвиква недоумение.
Официалният списък на длъжностите с висши офицерски звания показва, че в ГЩ те са 14, в Сухопътните войски – 16, във Военновъздушните сили – 12, във Военноморските сили – 6, в командванията, подчинени на ГЩ и Националния военен университет – 4 и в самото МО – 10.

Респективно, съотношението на генералите и адмиралите във видовете въоръжени сили (СВ - ВВС – ВМС) е 2,6 - 2 - 1.
Дори и „случаен човек” ще се сети, че това съотношение не отразява количеството на самите видове сили.

Генералният щаб на Българската армия е признатия връх на командно-административната пирамида и ситуацията там е следната – 4 сухопътни генерали, 3 ВВС генерали и 2 адмирали.

Само един обаче от сухопътните генерали (заминалият в чужбина ген. Пехливанов) е титулуван с уважителното „строеви командир” – т.е. пехотинец или танкист, който по време на службата си е командвал формирование по-голямо от батальон.

Всички останали генерали са специалисти в други области, но кратък прочит на биографичните им справки показва, че кариерата им се е развивала основно в т.нар. „големи щабове”.

И след като дълго време „обръщахме пирамидата”, дали сега няма да ни се наложи, отново да преправяме системата – защото българският офицер като минимум може да смята, а пресмятането показва, че: най-големи шансове за бърза кариера в БА имат щабните офицери с технически специалности от ВВС или ВМС.

Влизащите в сила от 1 юни поправки в Закона за отбраната и Въоръжените сили, относно пределната възраст (бриг. ген. - 57 г.; ген.-майори, ген.-лейт. и генерал – 60 г.) ще подейства като “тапа” – т.е. по естествен начин ще задържат сегашните началници по местата им и ще стопират или забавят развитието на младите офицери.

В основата на интригата с „производството и рокадите” на генералите са предложенията на отделните институции.

Формално погледнато, процедурата е - висшите военни предлагат на министъра на отбраната – министерството на отбраната включва към тях свои предложение и ги разглежда и съгласува в Съвета по отбрана към министъра - министърът внася предложенията в Министерски съвет – министерският съвет предлага на Президента – Президентът издава съответните укази.

Въпреки че процедурата изглежда доста усложнена, тя е необходима – в основата й е принципът за баланс при разделението на властите.
Процедурата би трябвало да съответства и на основните принципи на т.нар. „граждански контрол над въоръжените сили” - даването на генералските звания и постове да бъде прерогатив на гражданските власти, а военните да имат само „съвещателен” глас.

Спазването на тези принципи ще ни „спести удоволствието” да поставяме определения като: „човек на министъра”, „човек на генерала” и т.н. – примерите за това са много и сега няма да ги повтаряме.

Редица американски анализатори не скриват, че в САЩ ситуацията е била подобна до назначаването на Доналд Ръмсфелд за Секретар по отбраната (т.е. американския Николай Свинаров).

Една от основните промени в системата, която въвежда Ръмсфелд, е необходимостта военните да представят 3 – 5 кандидатури за всяка генералска позиция, но крайният избор е на Министъра на отбраната.
Така на практика се осъществява реален граждански контрол; предотвратява се напрежението между институциите и във военните среди; елиминират се евентуални опити за намеса на висшите военни в политиката, както и опити военните да се използват за постигането на политически цели и интереси.

Не на последно място такъв подход принуждава всяка политическа формация да поеме отговорността за действията си, а не да отлага с година или две – или докато минат изборите…

Защото, ако перифразираме едно предупреждение на Колин Пауъл към генерал Норман Шварцкопф, отправено по време на операцията „Пустинна буря” – Надяваме се, че разбирате, че с всеки нов генерал, хиляди левове изхвърчат от джоба на данъкоплатеца.