|
Животът е онова, което ни се случва, докато си правим планове какво да ни се случи. С всички онези мигове, които спират дъха ни. С всичките пропадания или пък възходи. С малките случки, прошепнати думи, разпилените мисли… С усмивката сутрин. Спокойното отпускане вечер в леглото. Тревожното въртене в съня.
Всичко е парченце от пъзела, наречен живот. Това са нещата от живота.
Стереотипи. Вървим напред, затворени в кухи фрази, изречени от някой друг. Описващи неговите неща. В които се опитваме да се припознаем. Да се припокрием някак с натрупаната чужда мъдрост.
Борим се за световен мир и безопасен секс. Обикновено отвоюваме мира с оръжие в ръка, с цената на смъртта на хиляди често невинни жертви. За да избягаме от бича на века, разхвърляме от небето презервативи над Африка. На същото място, където се хвърлят от въздуха пакети с храна и вода.
Търсим душевен баланс. Но с друго оръжие. Вадим тежките думи и лъжем къде сами себе си, къде околните. Думите са мощно оръжие. А някой много болят. Има ли смъртоносни думи? Навярно, онези, които убиват нещо в теб. Затова търсим пристан за душата. А защо просто не й сложим един презерватив? Тогава трябва да стане безопасно да си я носиш спокойно в гърдите.
Искаме да спасим природата. Да остане такава и за децата ни. Затова пък изписваме тонове хартия, направена от същите дървета, които обичаме в зелени плакати, че не ги даваме… Парадокси… спасяваме, унищожавайки. Ходим на митинг в защита на някакъв природен парк и в същото време погазваме три градинки. Разхвърляме празни бутилки и фасове, за да маркираме пътя на протеста.
Искаме да намерим себе си. Най-често като губим целенасочено всичките си ценности. Губейки се по пътя на намирането. Хубаво е когато все пак намериш някой друг в търсенето. И го прегърнеш здраво и не искаш да го пускаш никога.
Работим като луди по 15 часа, за да можем да живеем. Но всъщност излиза, че живеем, за да работим. Работата му е майката. В нея можеш да се скриеш от всички онези неудобни защо и защо. Трупаш опит, победи, печалби… за да се обърнеш един ден и да кажеш, че си на върха, но сам.
Губим малките неща в преследване на големите. Във военната философия може да е важно да спечелиш войната накрая. Но в живота не е така. Защото в живота войната не може да я спечелиш. Никой не излиза жив от живота. Смешно е. Но пък трябва да печелиш всяка мъничка битка. Със себе си. Със страховете си. Да постигаш желанията си. Да изпълваш копнежите си със смисъл. Истински. За онези три неща, които били задължителни в този живот.
Да мечтаеш. За едно невероятно пътуване. На другия край на света. Или към съществените неща, невидими за очите. Но зрими с душата. Да се научиш да обичаш не само себе си. Да се раздадеш заради някой друг. И раздавайки се да останеш цял. Защото давайки, получаваш в замяна топлината на заспиване и обичта на събуждане. Да бъдеш и да имаш. Не трябва да има противоречие между тях. Човек не трябва да се отказва от това „да има”, защото иначе потъпква желанието си „да бъде”.
Някакъв такъв трябва да е животът от нещата. Почти като танго. В името на нещата.
Това от мен
=====================================
|
Животът на хората...
