|
Беше рано сутринта, все още хладно и свежо. Последните къщи току-що бяха останали зад мен, колата се поклащаше по неподдържания паваж с има-няма 30 километра в час. Застигнах възрастна двойка с мотики на рамо, дядото носеше и синя пластмасова кофа.
Някога, много много отдавна, рано сутрин с баба ми отивахме на градинките. Така наричаха това ниско място до реката, където от местното ТКЗС заделяха на всяка къща по около 500 квадрата за зеленчукова градина, защото в селото нямаше вода за поливане. Кладенецът, който е в най-ниската част на двора ни е дълбок 32 метра, а в по-високата част на селото имаше и по над 40. Никой по онова време не се наемаше да вади вода за поливане от такава дълбочина. Затова зеленчуците се гледаха до реката, където водата излизаше на 3-4 метра. Баба ми носеше мотика и две поцинковани кофи – една голяма, с която разнасяше вода по лехите, и друга по-малка, която слагаше на геранилото на кладенеца и с нея вадеше вода и пълнеше голямата. Никой нямаше смелостта да остави там кофа на кладенеца, защото на следващия ден просто я нямаше. Аз щапуках до нея с малка градинарска мотичка на рамо, от онези, дето от едната страна са като тесла, а от другата имат две рогчета. И аз градинар значи. Когато ми доскучаеше да ровичкам с мотичката, тръгвах да си търся забавления покрай реката. Катерех се по върбите, събирах си разни интересни камъчета, които после заравях някъде из лехите, защото това бяха моите съкровища. Веднъж дори се бях качил със сондьорите на сондажната кула, дупчеха наблизо да търсят минерална вода. Горката ми баба си беше изкарала акъла.
Сепнах се. Реката не е в тази посока, а и тук край реката отдавна няма зеленчукови градини. В синята кофа имаше цветя. Тези възрастни хора не отиваха да садят домати, отиваха да се погрижат за нечий гроб.
Не е лесно, но в никакъв случай не е невъзможно.
|
С мотички на рамо
