|
Имам един проблем перманентен. И ежедневната еквилибристика много ме натоварва и уморява. Вече не знам дали е възможно да постигна някакъв добър резултат или да пусна капаците. То май почнах да ги пускам, иначе ще откача. Избутала съм най-дългогодишната служителка, един по един са ми възложили повечето от досегашните й ангажименти. Така го чувствам - избутала. Вероятно и тя. Осъзнавам, че не е много приятно. Нямам никаква вина за това, защото изборът не е мой. По всякакъв начин се старая да смекча ситуацията като се опирам на нея, за да се чувства полезна и не отхвърлена. Естествено има повече информация за повече неща, знае какво да се прави в моменти, които са нови за мен и наистина ми е полезна. Не че си нямам моя преценка. Също съм на мнение, че когато човек е бил сериозно натоварен в продължение на 17 или 20 години /не знам кое от двете е точно/, му се полага в някакъв момент да бъде облекчен. Така възприемам и себе си - като облекчение за нея след толкова много време. Забелязвам, че е небрежна за сегашните си задължения и се чудя - това е резултат от отпускане поради падане на по-големия товар ли е или нейна вътрешна съпротива, че щом й е взето по-важното, то и по-маловажното ще може да си вършим както дойде. Не мога да проведа нормален разговор без да се правя на ампе. Търпя някакви резки отговори все едно преча. Ако за нещо питам - как може да не знам и защо питам. Ако не питам - що не съм питала. Е бре. Ако можех напълно да избегна контакт, бих го направила. Но не може. И не знам. Човек не може да се промени. Ако й е гадно и си го изкарва на мен, ми се изчерпаха вариантите за подход. Подтискам се когато някой се държи по тоя начин и се разстройвам и разсейвам, което ми пречи на работата. Да не споменавам и другата си колежка, която щадя поради факта, че претърпя операция от рак и още не знае на кой свят е. Идва за четири часа, за да не се налага един човек да поема две смени, но минава-заминава, не внимава и работи сякаш ми прави лична услуга на мен. Да ви кажа, не знам какъв съвет искам. Държа се благо и им влизам в положение и на двете. Но в мен назрява буря от умора и възмущение и се страхувам, че ще избухна някой ден. Ценя високо хората, които работят. А тези хора нямаше да са там, ако не бяха и способни, и работливи. Но отношението много ми тежи и не знам как да го поправя. При няколкото опита да обясня, ми стана ясно, че те не разбират изобщо как се държат и не виждат нищо нередно. По едно време мислех, че си внушавам, понеже съм притеснена от собственото си положение, но вече не съм така притеснена, а го усещам по същия начин. Нищо ново под слънцето, сигурно всички си имате някакви драми на работа, аз да се пробвам да излея, пък може и малко да ми олекне. Това беше, благодаря за вниманието.
|
Тежи!
(ГюрМих)
