|
Семка от смокиня
Утрото беше противно. Влажно, мъгливо и студено – типична за края на ноември лондонска сутрин. Във въздуха се носеха фини капчици вода и мокреха всичко, а от миризмата на Темза му се повдигаше. Чувстваше се отвратително. Умираше за сън, цяла нощ не беше спал, защото беше караулил напразно в очакване госпожа Сполдинг евентуално да излезе някъде. Тя обаче не излезе. Вече се зазоряваше, небето беше започнало дрезгаво да просивява. Заряза чакането и отиде в любимото си квартално кафене. Поръча си едно кафе, гъсто, черно и горчиво като утайката в душата му. Харесваше това кафене, барманът имаше говорен дефект и предпочиташе да си мълчи, не се опитваше като някои да бъде социален. Изпи си кафето набързо и излезе, искаше да се прибере и поне малко да поспи, преди да се заеме с каквото и да било друго. Седна в стария си „Воксхол” и завъртя ключа. Стартерът мъчително се запъна и с мъка превъртя, двигателят се покашля и се олюля, сякаш цялата кола щеше да се разпадне. „Дърта бракма – напсува наум – кога ли ще те захвърля на гробището при другите руини...” Знаеше, че скоро няма да го направи, финансовото му състояние беше отчайващо. Чувстваше се унизително да бъде принуден да кара немска бракма, произведена в добрата стара Англия. Но за истински британски автомобил можеше само да си мечтае. Натисна газта за да се стабилизират оборотите, даде десен мигач и потегли. Не беше изминал и три преки, когато мобилният му телефон се раззвъня. Отби вляво и спря, не искаше неприятности с пътните полицаи толкова рано. Погледна екрана и лицето му се изкриви в гримаса.
– Добро утро, сър! – струваше му сериозни усилия да звучи вежливо, все пак през последните няколко месеца лорд Сполдинг беше единственият му източник на някакви доходи. Обикновено проверяваше дали евентуално съпругата му не изневерява. Госпожа Сполдинг беше литовка, с 23 години по-млада, с черна коса, невероятни сини очи, удивително бяла кожа и умопомрачителни форми. Само като я погледнеше човек и веднага разбираше, че няма как да не изневерява. Затова се бяха споразумели – видеше ли я да излиза, отиваше при нея и я връщаше. „Госпожо, за спокойствието и на двама ни ви моля да се приберете” и това решаваше проблема – тя се прибираше, а той не беше принуден да лъже. И сега вероятно лорд Сполдинг звънеше, нетърпелив да научи резултата от снощното следене.
– Уотсън, след пет минути те искам в кабинета ми!
– Но сър, за пет минути не мога... – вече нямаше кой да го чуе, лордът беше затворил. Край с дрямката.
Всъщност той се казваше Дейвид Джонсън. Баща му беше известен хирург и под родителски натиск младият някога Дейвид беше записал медицина, но за да не е точно по бащината воля беше избрал психологията. Медицината е сериозна наука, изисква внимание и отдаденост. Но как да стане това, като беше средата на седемдесетте, време на романтика и промени, на разкрепостяване, хипита и „Битълс”. Цялото му внимание беше погълнато от дългите крака и смущаващо къси поли на колежките и беше отдаден единствено на разкриването на тайната какво крият под тях. Естествено следването не вървеше и в края на втората година беше принуден да прекъсне поради слаб успех. Баща му беше изключително разочарован – „Синко, ако проявяваше интерес към гинекологията, а не към психологията, сега щеше да си отличник” – това беше единственото, което му каза и повече не отвори дума за следване. Дейвид започна работа в полицията. Край с медицината, толкоз. Когато напусна и полицията си извади разрешително за частен детектив. Така се запозна с лорд Сполдинг. Наемаше го да му осигурява допълнителна информация по някои дела, която клиентите поради някаква причина желаеха да скрият. Заради следването му лордът започна да го нарича Уотсън. В началото това го дразнеше, понякога се тросваше „Казвам се Дейвид, сър!” После постепенно спря да се впечатлява, а и парите си заслужаваха, лордът не беше скъперник.
Вратата беше висока и масивна, от черно палисандрово дърво, със златиста месингова табела с надпис „Лорд Бенджамин Сполдинг, адвокат”. Влезе без да чука.
– Добро утро, Дейв – посрещна го секретарката Вивиан, достолепна възрастна дама – Той те очаква, три пъти пита за теб.
– Съжалявам, Вив, имаше огромно задръстване по Чобхам лейн. – на нея можеше да обясни, знаеше че ще го изслуша. Нещо, което лордът не би направил, не и за него.
– Хайде влизай преди да те е потърсил пак – подкани го Вивиан и натисна бутона на интеркома – Той е тук, сър.
От говорителя се чу изръмжаване, което вероятно трябваше да означава „Да влезе“. Дейвид нехайно затвори вратата зад себе си.
– Добро утро, сър!
– Добър ден, Уотсън! – тросна му се лорд Бенджамин и посочи стола пред бюрото си – Сядай.
Дейвид приседна в края на седалката, като че ли всеки момент щеше да хукне. Лордът бръкна в чекмеджето и подхвърли пред него дебел жълт плик.
– Вътре има две хиляди паунда за покриване на разходи и малка предплата. Докоснеш ли го, ще смятам че си приел задачата. Ако я изпълниш успешно, ще получиш още четири хиляди.
Шест хиляди паунда! Дейвид дори не беше мечтал за толкова пари. Грабна плика и го прибра във вътрешния джоб на сакото си преди лордът да е размислил.
– Ясно, Уотсън, ииимаме сделка. – леко провлачи лорд Сполдинг. Извади от шкафчето на бюрото бяла порцеланова чинийка и внимателно я постави пред него. – Какво мислиш за това?
– Прекрасна чинийка, сър, изключително изящна изработка.
– Не те питам за чинийката, идиот, а за това в нея! – почти кресна лордът, отново бръкна в бюрото и тропна пред него точно над чинийката огромна настолна лупа. Натисна бутона и няколко светодиода, вградени в обръча около лупата осветиха чинийката.
„Сигурно тази сутрин е изпратил някого да я купи специално за случая“ – помисли си Дейвид и се наведе над лупата. В чинийката имаше малко кафеникаво семенце.
– Семчица, сър...
– Идиот! – отново изригна лордът – Не е някаква ти там семчица, а семка от смокиня!
Смехът го връхлетя така внезапно, че без малко да се изпусне и да се изхили. С мъка се овладя и се загледа разсеяно през прозореца докато спазъмът отмине. Той знаеше историята. Всъщност тя беше публична тайна и се предаваше от уста на уста сред прислугата и персонала вече няколко поколения. Всички благородници от фамилията Сполдинг мразеха смокини. Коренът на тази омраза беше заровен в миналото, в далечната 1703 година, когато тогавашният лорд Бартоломю Сполдинг е бил капитан в армията на Негово Величество Уилиям III по време на Войната за испанското наследство. Отрядът на лорд Бартоломю патрулирал в околностите на Алхесирас, по онова време мърляво испанско градче близо до Гибралтарската скала или „Ел Пеньон“, както я наричат испанците, населено предимно с маври и груби андалуски селяни. Явно в онзи далечен ден храната нещо не е понесла на чувствителния стомах на лорда, защото почувствал внезапен болезнен напън, все едно червата му ще се скъсат. Казал на войниците да продължат и хлътнал в близкия смокинов храсталак, за да облекчи физиологията си. И тук започнали проблемите. Смокиновите листа се оказали твърде неподходящи за бърсане... Били твърди, груби и грапави, а от млечния им сок нежната кожа около интимностите му просто пламнала. Лордът псувал прочувствено и Господ, и папата, и Адам, и най-вече Ева, както и всички идиоти, писали по евангелията, че смокиновите листа изобщо могат да се ползват за нещо. За зла негова участ псувните му били чути от малък испански отряд. Промъкнали се тихо и заловили лорда както си е със свалени панталони. Е точно тогава лорд Бартоломю разбрал, че испанците нямат никакви хигиенни навици – изобщо не се притеснили, че не е доизбърсан. Всички до един се възползвали от безпомощното му състояние. Може би ако испанците го били взели в плен нещата за него биха били по-благоприятни, но съдбата имала съвсем други планове. Притеснени от забавянето му неговите войници се върнали да го потърсят. Убили испанците и го отървали, но и станали свидетели на позора му. Още същия ден офицерите започнали да го наричат „лорд Спанбич“ – от „spanish bitch“ – испанска кучка. Още по-лошо станало когато се завърнал в родината, защото мълвата се завърнала с него. От тогава всички Сполдинг мразят смокини.
– Не се смей, видях те! – с леден тон каза лорд Бенджамин – Намерих тази семка в устата си докато сутринта си чистех зъбите с конец. По насмешливия ти поглед разбирам, че ти много добре знаеш защо е невъзможно в моята уста да бъде намерена семка от смокиня. Точно след седмица искам да ми докладваш как по дяволите се е оказала там. Някакви въпроси?
Не, нямаше въпроси. За шест хиляди паунда беше съгласен да няма абсолютно никакви въпроси.
– И нали знаеш, очаквам от теб абсолютна дискретност. Никой освен нас двамата не бива да знае с какво се занимаваш.
Това му беше ясно по презумпция. Напусна кабинета, изпрати въздушна целувка на Вивиан и излезе на тротоара. От умората не беше останала и следа. Първо отиде до най-близкия магазин на мобилния оператор и си плати сметката, защото можеше всеки момент да го изключат. После седна в кварталния индийски ресторант и хапна обилно зеленчуково къри и питка наан с голяма тъмна „Гинес“. Докато дъвчеше с наслада обмисляше откъде да започне. Портиерът на входа на сградата му се стори добро начало. Довърши си обяда, допи бирата и се върна в сградата, в която беше офисът на лорд Сполдинг. Портиерът беше добродушно беловласо старче, доста жизнено и пъргаво за годините си. А, и доста бъбриво. За около два часа получи толкова информация, че щяха да му трябват дни за да я обработи. Но дори и това не се наложи. На следващия ден обядва с една прекрасна млада дама в скъп ресторант недалеч от офиса и пъзелът беше подреден. Закара воксхола в сервиз и това почти стопи остатъка от щедрия аванс, но си струваше – това вече беше автомобил, който може да се кара.
Уикенда изкара в блажена леност. Нямаше от какво да се притеснява. Дочака четвъртъка и точно в десет беше при Вивиан. Тя го посрещна с дежурната си лъчезарна усмивка и се наведе над интеркома.
– Дейвид е тук, сър.
От говорителя се чу познатото ръмжене. Ясно, негово благородие е в прекрасно настроение. Влезе и без покана седна на стола.
– Добро утро, сър.
– Надявам се да си си свършил работата, Уотсън, иначе няма да е никак добро.
– Нямате повод за притеснение, сър. Всички обстоятелства са изяснени.
– Казвай тогава, негоднико! Не си играй с търпението ми.
– Разбира се, сър. Вие имате стажантка в кантората, нали? Младата мис Натали Брансън.
– Да, Уотсън. Много талантливо и полезно момиче.
– И не само, сър, не само – съзаклятнически намигна Дейвид.
– Тихо, идиот, че ако чуе отнякъде госпожа Сполдинг, ще зачерня остатъка от жалкия ти животец!
– Извинете, сър. Да се върнем на въпроса. Мис Натали е завършила право тук в Лондон, в UCL, и това вие го знаете. Това което не знаете обаче е че по време на обучението си тя е имала интимен приятел, Гидиън О'Райли от Корк, южна Ирландия, който по онова време е следвал журналистика също тук. През цялото време на следването си мистър О'Райли е споделял стая в студентския кампус с Абед Ал Махмуди от Бейрут, който пък е следвал английска филология. В момента мистър О'Райли работи като репортер в местен телевизионен канал в родния си град, Корк. Миналата седмица той е бил в командировка в Бейрут за да отразява срещата по проблемите на Близкия Изток, която се проведе там. Вместо да отседне в хотел, той е нощувал в дома на приятеля си Абед, понастоящем учител по английски език в местен колеж, по изрично настояване на последния. Мистър О'Райли е кацнал на Хийтроу в 19:30 миналия вторник, срещнал се е с госпожица Брансън и е отлетял за Корк в 10:00 в сряда сутринта. В сряда вечерта аз бях ангажиран от вас да следя госпожа Сполдинг, а в четвъртък сутринта вие ме повикахте тук.
– И защо по дяволите Уотсън трябва да зная всичките тези глупости?
– Защото сър Абед Ал Махмуди, учителят от Бейрут, миналия понеделник е ял смокини.
Не е лесно, но в никакъв случай не е невъзможно.
|
Разказче
Разказче
