|
а моя Старец, този адвоката, викаше
бе не е въпроса дали ше го вкарат в затвора, а кога.
срещаше ме се с некви луксозни мацки в некви скъпи кръчмета.
се с некви известни тузари на една маса.
или с мъжът на Лили Иванова при покер.
или с Емил Димитров в Унгарския.
разбира се, че го обирахме редовно инжинерчето й любимо. ми кво са.
тя имаше мангизи и ги носеше у куферчатата си като Емилчо.
и му плащаше сметките после.
на мъжлето
е, тя беше само в помещението.
плащаха ги нейните Бодигардовe.
и при Емилчо беше така.
като дойдеше на малката уличка там пред Унгарския.
с огромния си американски крайцер, отворено кабрио.
слизаха първо двамата му Бодигарди.
с две нищожно малки куфарчета.
с мангизите.
егати изхвъргачите беха.
мъ и двамата си боцкаха Бодигардовчовците си.
друго си немаха за боцкане.
или като разбра отнякъде, че му бях продал нa Eмилчo моето маце, да се ожени за него про форма.
че беше почнало да става напечено за него в едно определено време.
или като видя снимките с Шарл Азнавур на свадбата на Емилчо със синчето му там по средата.
ше му атрофират краката бе.
не съм го видял един път да ходи пеша.
само как се качва в таксита, или как слиза от тех.
да го видиш само как седи на стола си.
облегнат с едната ръка през облегалката, стола и кръчмата по поръчка за него правени.
разни келнерки и келнерчета се въртят околу него като около Ал Капоне.
цингетата в Унгарския разплакват цигулките си за женчетата му, не съм го виждал с по-малко от 2-3.
нормало са повече, а той плюнчи небрежно педесетарките и ги лепи по челата на цигуларчетата.
или ги дава на момиченцата си, та те да ги бутат под струните на цигулката.
как стават тези работи.
а?
разбира се че преувеличаваше страхотно..
мъ тва му беше професията, преувеличението.
и професионален песимест беше, секи ден се занимаваше с престъпници.
или с разводи некви, не верваше в семейството, най-малката клетка на обществото.
като му показваше майка ми гордо, единствената която верваше в мен, пресната ми студентска книжка, не верваше разбира се.
верваше, ама че е най-готиния фалшификат който бил виждал.
мъ не било чудно при връзките които съм бил имал там и при огромната ми криминална енергия.
една година отказваше да верва че съм студент.
и после не беше убеден, чакаше само да стане гафа и да излезе наяве.
кво произведение на искувството е била тази фалшификация.
мъ той не верваше че имам и абитура,
не верваше, че ше завърша неква гимназия или че ходя изобщо на училище.
последните две години от гимназията ходех на едно вечерно училище там наблизо при нас.
беше станало голема мода при сички от интелектуалната сцена.
ходехме до 10-11 часа вечерта на училище, и точно нaвреме си бехме после у кафенетата.
да дискутираме филмите на Фелини или Бертолучи.
и цел ден си си свободен.
и си спиш докогато си искаш.
това вечерно училище беше станало най-елитaрната гимназия в София.
там се запознахме и с Ина.
бехме в един клас.
бехме отличниците на класа, само 6-тици избачквахме.
5-тица беше погрома.
така се мотивирахме, че огромен кеф беха тези две години.
невервам да се бехме напъвали така в нормално училище с нормални съyченици.
там се беха събрали сички дзверчета на интелигентността от цела София.
ебаси конкуренцията имахме, ама точно тва ни мотивираше.
в нормалните гимназии с нормалните посредственици там бехме скучали и двамата години наред.
затва и ходех редко на училичте до тогава.
скучно беше, тва което учеха готините цела година.
аз грисках за два месеца само, през свободното ми време.
между порканията на пистата.
във вечерното не изпусках и един час само.
там беха сички като нас, на едно ниво бехме.
бе като погледна са ретроспективно, наопъки, по дистанцията на изминалото време.
бехме си скърпили там едно модерно, готино училище.
ние, учениците.
не сменихме учителите, а народа.
както предлагаше Берт Брехт на управниците.
като не ги кефи народа, да земат да го сменят.
ние го сменихме, народа, без да сме го планували.
сменихме учениците и учителите се накензаха.
учителите требваше да се съобразяват с новите си ученици.
големо четене падаше, немаха и свободна минута.
че се срамувахa да знаят по-малко от учениците си.
тва му беше модерното, учителите почнаха да учат от учениците си.
да не се излагат, ама все пак.
немаше там фронтално преподаване от кътедрата.
ми как, като знае по малко от мен а?
бехме на една височина на очите, и така учехме един от друг.
и те напреднаха, и те имаха кеф накрая.
и си плачеха и подсмйрчаха като си зехме изпитите накрая, сичките.
и тези които ни мразеха в началото.
нема да забравя, как се бех ядосал, на нащо най-любимо учителче там.
ше го килвам бе, обещавам ти.
беше едно такова старо истинско учителче.
идеята за учител, неусъществената.
тва не му беше професия, а призвание.
мъ не на думи като секи негов колега, а с дела.
бе, със сека пора на изгърбеното си изчанчено телце го излъчваше.
беше един такъв прегърбен и свит и с едно шлиферче, носсеше го до средата на август.
под мишницата винаги неква стара от прадядо му наследена чиновническа чантичка.
учителчето ни сладко по литература,
умирахме си по него сичките.
и като дискутирахме некви текстове, ме изчакваше леко усмихнат, да свърша аз яростните ми пуберски анализи.
и казваше подло се хилещ, мдаааа, крaсиво мнение.
мъ да чуем сега антитезата.
Инче, би ли била така добра, и ми намигаше.
че знаешe идялно, къде точно се различавахме двамата, в усещанията cи.
непoгрешим беше в тва отношение.
а Инчето побесняваше, като я наричат "Инче".
точно затва я наричаше и дятката точно тогава "Инче".
да я подпали малко.
разбираше си от работата просто.
бе нема да се очуда, ако е било некъв негов подъл план.
да ни ожени нас двамата, или най-малко, да ни накара да се боцкаме некак си.
както и да е било.
дразнеше ни така от началото, нас двамата.
от първия час още, сводничето дедовско.
и на мен ми викаше "Петроний пред Bаната".
и се хилеше ехидно.
след като се беше Ината изхвърлила, със сичките си Знаенeта.
та да й покаже чичко "Петроний", колко малко почва да знае малката. колкото повече знае.
като я образова той, нали!
"Петроний"!
бе голем сводник беше дятката.
докато почнахме да се цалуваме в предверието на кенефа с Ина.
тогава се поуспокои малко.
мъ не съвсем.
Ина и аз му бехме любимците.
канеше ни често двамата на зелен чай при него, у едно мъничко апартаменче с канарчета.
друг немаше там, само зелен китайски чай.
яж или пукай, фтичке.
немаш избор.
викаше ни, не вервах до сега в некви съдби и такива бабешки глупости.
ама от както се влюбихте вие двамата, вервам.
направени сте един за друг, родени сте за вас си.
такова нещо се случва само в хиииииииииляди случай, дечица.
пазете си го, ценете си го, не го проигравявайте детински.
втори път нема.
rien ne va plus.
и да не ви пука кой кво мисли за вас.
двамата заедно сте непобедими.
младежи с такъв интелектуален диапазон не съм срещал през живота си.
а не съм живел малко нали, скоро ше фърлям и аз топчето.
дръжте се яко за ръчичките си, пиленцата ми, и крачете смело.
на вас двамата нема нещо, което може да ви се опре.
вервайте в себе си, както аз вервам във вас.
а аз имам и сравнения, нали.
знам за кво приказвам.
поводите за поканване беха винаги некви книжки.
на некви underground-пичове и пички, напълно непознати и на запад.
получиx една страхотна, ного особена книжка, по незнайни ми пътища.
и си казах, тва четиво е писано специално за двамката мои.
требва да им го покажа.
минете утре към 5-6 часа следобед при мен, нема да е загубено времето ви, вервайте ми.
прочиташе ни неколко пасажи, викаше, има и ного други такива.
на вас не е нужно да ви казвам, "ама требва да четете внимателно".
вие не четете, вие попивате, изсмуквате, чувствате текстовете.
затва ви обичам вас двамата така.
родени сте за литературата, както сте родени един за друг, попивателни сте, просто.
накрая, на вратата, ни даваше книжките за сбогом и ни викаше, не ми ги връщайте.
за вас са, събирайте ги, пазете ги вместо мен.
че като си отида аз, кво ше стане с тех?
не са преведени, ама тва е най-малкия проблем, нали?
ше те килна бе, дядка!
кво търсиш тука!
кво искаш още от мене сега.
защо идваш ти?
сичко ти дадох квото имах.
друго немам.
ше те килна, казвам ти.
без да ми мигне окото.
му викам, като влезе там в нащо "литературно кафе" по нощите.
с изгърбеното си измачкано шлиферче.
като некъв прадядо на некъв Коломбо.
ама десетилетия, преди да го беше измислил некой, Коломбо.
ама на погрбението му, си ревахме сички.
и най-твърдите копелета.
тези, с взетите на заем от екраните на софийските кина, покерджийски. килерски лица.
и на тех им се търкаляха сълзите неконтролирано по твърдите им, мачовски физиономии.
не приказваше празни приказки, дятката.
изпълни си общанитео дето ни беше дал.
хвърли топчето, още като бехме пресни зайци в университета.
поне този подарък успяхме да му направим.
да преживee, как сме сичките му пиленца в любимата му кошарка.
у скапания университет.
само тва му беше важно, нищо друго.
да ни вкара нас там.
целия клас влезе, невервам да е имало в цела София такава гимназия некаква.
един цел клас на куп, влиза в университета..
по щастлив от него немаше.
a тoгaвa имaшe Numerus Clausus зa вcички диcцилини в Унивeрcитeтa.
cъcтeзaвaхмe ce c хиляди кaндидaти зa eднo мecтo.
пo Бaл–a нa бeлeжкитe и в eдин пиcмeн иcпит.
зa нeпoпулярнaтa Mинeрaлoгия, ce бoриш c 600 или 800 други oтличници зa caмo EДНO мecтo.
a зa Aрхитeктурa или зa ВИTИЗ бяхa 1000–2000 кункурeнти.
зa eднo мecтo.
Софийските Гробища пукаха по шевовите си.
а не беха съвсем малки, нали.
препълнени беха, некво държавно погребение стана.
мъ само с некви скапаняци, такива пубери некви.
немаше и една фигура там, над ужасните 25 години такива.
като некъв излет на сичките софиянски учища беше.
като неква младежка олимпияда на пистата.
че ние го бехме направили ного известен.
сека вечер си говорехме за него по кръчметата.
разпостранявахме му книжките.
имаше и милиона вицове за него.
героя на пистата беше, само дето никога не се появяваше.
не си пиеше и зеленото си чайче некъде следобед.
не се чувстваше просто добре между непознати човеци.
и никви роднини некви, немаше там.
само нас си имаше дядката.
ама, затва пък ноооого.
целата пуберска София си беше гепил, сладурана.
на каишка си я водеше.
само, дето не му беше ясно.
само на него.
нa него самия.
като влезна той там, у най-опасното, най-скапанато, най-радикалното софиянско "литературно кафене".
дето имаше изобщо.
дето не смeeше нито един "културтрегър", нито един "режисьор" или "артист" да влиза.
да не говорим за некви скапани професорчета от ВИТИЗ.
дето се правеха на страхотно авангардни.
ама само в Унгарския, нали.
между подобните си.
там се тупаха по гърдичките си рахитично-авагрдически, като некви културо-оранготанчовци.
при нас не смeeха да влезат, да отворят и вратата само.
да си бутнат там и нослето само.
имаше трима, те влизаха там.
известния режисьор едновременно професор там у кочината.
меришеща на грим и пудра и на застояли, граниясали кремчета некви.
известния артист и той професор там.
бегстейдж.
ама и тримата беха у леглото садо-мазо-фенове.
затва.
беше едно такова мъничко, уютно и опушено като стара лукакнка, кръчме.
тапецирано с некви черно-бели фотографии на сичките пукнали артисти, режисьoрири или скапани оперени певци, некви.
сичкото култура булгаристанска висеше там по стените.
немаше и сантиметърче свободно некъде,
ного ни беше мъчо тогава и на сичките.
ясно беше просто.
нема место за закачване, на наще портретчета.
ше си умрем ние незнайни.
нема да ни види нас.
булгаристанската Култура,
че извън тва наше кръчме, не съществуваха некви в кавички казани, "Култури".
ние бехме Kултурата, не го разбираха само.
скапаняците там, в Унгарския или в Руския Клуб.
мъ тва си беше техен проблем.
така е в историята скапана.
винаги е било така, от столетия.
нали!
стоехме си там един на друг на краката, ама немаше по готино.
като искаш да кажеж "драсти" на некво влизащо копеле.
требваше да поглеждаш между гащочорапите на мацката "до тебе".
че "до тебе", значеше там "върху тебе".
пращеше кефенцето сладичко по шевовете си, от сутрин в 9 до 3 часа, през ноща.
препълнено, и се качват хората там eдин върху друг.
като на некво трамвайче при най-големия Rush Hour на столицата ви любима.
a другите отзад бутат и се натискат и сичкото без некви караници.
а като некъв весел риовски карнавал.
чуствахме се там като в коремчето ни майчинско.
и на островчетото дзеленичkо там, тва ирландското, нема такива готини, такива майчински пъбчета.
като некви fötus-чета скапани в майчинската ни тортичка неква, се чувcтвахме там.
влезна там, у шантовото, забранено за етаблираните, "литературно кафененце"
да ми съобщи ЛИЧНО, че е постигнал след дълги мъчителни битки с параграфите.
тези училишните, некви.
и още повече, битки, със скапананите си колеги там.
да ме СКЪСАТ на един от изпитите ми.
по-горд от него немаше, по земното кълбо!
да ме скъсат точно при най-якия ми предмет.
Физика.
че искали да ми пишат там Петица.
ебаси!
играеше си със скапаното си животче, дядката.
лекомислено пуберски!!
само за канарчетата му ми беше жал.
кой да ги храни после, а?
бил съм разсеян нещо, и съм сбркал една гръцка буквичка с една латинска.
ебаси кокошките и зрънцата им начи.
ясно беше защо, мъ Петица напрао, ебаси.
познавахме се две години вече.
питай който искаш.
ше го потвърди!
ясно ми беше защо, че при изпитчето се крещеха да не се обръщам назад.
мъ чак па Петица
аре са!
че отзад седеха две нещастни пички и един още по-нешатстен пич.
опитвах се да им подсказвам, което беше ужасно трудно.
като сме толкова малко и рапръснати по чиновете.
първо те требва да ти обяснят кви въпроси са оцелили те.
после ти да им даваш отговорите.
а горе на сцената, си пият кафенцето и те дебнат. един учител и две учителки.
само вас четримата.
ебаси кефа.
и така съм се разсеял некак си.
ебаси.
сбъркал съм некакси езиците.
бил съм минал от гръцки на латински.
ми кво толкова, те гърците са били и в Алексадрия нали.
разбирали са и йероглифите, нали.
кво искате от мен бе, еснафски старчета а?
разправят на батко си, че гърците разбирали йероглифски, мъ не разбирали латински.
ебаси скапаняците начи.
Физика!
мразех го този предмет.
повече от краставата мачка там у мазето, като бех малък.
и тя се опитваше да ми гризне нежното гръклянче.
имах неква откачена гайка там у смотаната ми глава.
при Физика не съм учил никога.
бе кво учене, немах й и учебниците скапани.
на Физиката.
не ми требваше да поглеждам там.
требваше само да съм в часA по Физика.
да си разправям некви вицове с копелето до мен.
тва беше достатъчно.
ебаси.
ного ме беше срам, начи.
бе за пръв път четох нещо от Физиката, като почнаx с публикациите.
бех вече в 3-4 семестър тука студент.
първите ми 15тина публикации беха по тва време.
и там поглеждах само, защото сичките ми професорчета се изприщваха.
да не зема да цитирам некого погрешно.
бе аз не исках и да цитирам, виках им.
бе кого интересуват теа глупости дето пиша аз по нощите поркан.
а?
изприщваха се още повече, и престанах, с откровенностите.
са се питате, как става това с физиката без математика.
ми не знам, равита неква гайка, нали ви казвам.
срам ме беше.
не я чатках просто, тази математика..
не че се опитвах, ама и тя не се опитваше, да ме спечели некак си.
нема никога да я чатана, мацката.
до десет можех да броя обаче.
толкова тъп не бех.
питайте Фритьоф Капра като си е глътнал LSD-то.
той ги разбира теа работи.
виж, вишата математика по-късно, я чатках и без да я чета и нея.
мъ тва си е чиста философия, не е неква скапана математика.
http://gatsby.forumieren.com/t15-topic
cичко в живота ми се въртеше около некви текстове, режисури, и такива гордости.
и некви мацаници по платното и такива неща.
A!
развитата ми гайка беше неква такава скапана Физика.
ебасси!
като бех още 10-11 годишен, ме беше гепил този професор там oт Академията.
минаваше по Каравелов секи следобед и ни умерисваше махлата с тутуна си за лула.
той си спеше и с лулата, мъ тва видях нооого по-късно.
живeeше там над нас едно мое съучениче, родителите му беха некви певец и танциорка, в операта.
и ние двамата бехме редовно некви статиcчета там, като им требваха хлапета.
че аз го пазех по училишния двор и в махлата, да не го бият нормалните деца.
че той беше едно такова мамино и изнежено.
не ги грискам такива, мъ го познавах от бебе още.
жал ми беше просто.
един друг вид на "кръвта не става на вода".
а брат му беше 4 години по-голем от нас.
той па беше коронката на сладоледчето на фамилията.
майка му му изхвърляше винаги обувките и панталоните на улицата.
та да излезе и той един път на въздух.
та този Дятка там по рисунките, му преподаваше частно.
а ние си мацахме винаги заедно рисунките, първо с некви темперни боички.
после почнах аз и с некви спринцовки с лак.
мъ, тва е друга приказка.
неговия прогрес беше, че почна с блажните боички.
та така ме гепи стареца с лулата и не ме пусна вече.
години наред.
и накрая, след ноого години, му направих кефа и отидох на изпит.
и ме приеха, у Академията.
ебаси!
колко хиляди се мъчеха а?
рисувах им там глупостите, дето знаех от години, че ги грискат като акулки.
от моя старец с лулата - знаех кви идиотщини ги кефят.
бе преувеличено, те не искаха некви мацаници.
те искаха фотографии на обектите.
неищо по-лесно бе старци, ше ви ги намацам, Карaваджиото малък съм.
пат проблем.
рисувам по поръчка.
размазвам и вънгленчето по сенките, както вас ви кефи.
за моето любимо старче, тва с лулата.
съм и готов да се проституирам.
че ного готин дятка беше, Лулатасипушештия.
пич некъв, старец, мъ пич.
само дето Гетсби каза, хубо влезнах.
доказах, къв страхотен учител си.
и си излезна, веднага на другия ден, Гетсби.
от Академията.
та да може да влезне следващия в списъчето там.
след него.
че е гаднярче малко, ама само при kопелета които познава.
никога при непознати.
имаше други планове за себе си.
нали.
кръчмето беше от следобед в нашите ръце.
като некъв приватен клуб.
не беше затворено, мъ къде да визат другигите.
сичките столове дето имаха отзад беха извадени, стоехме си и на краката.
тези които седеха, седеха на два етажа.
мацките на колената на пичовете.
дали техните пичове или некви познати.
немаше друг начин, да си отпуснат малко токчетата.
или cедаш в скута на пича, или се клатушкаш още неколко часа на токчетата си.
празнувахме си неофициално КРАЯ на УЧИЛИЩЕТО.
ако беше ни попитал некой, щехме да му се изcмeeм само.
аре бе.
ние.
и ти ли cи чул зa тaзи прoлeтcки училищни Бaлoвe?
aрe у лeвo, бe!
ние не се лигавим с такива глупости!
разкрещях се там, като некъв начинаеш по пистата.
пресно пристигнал от некво предградие.
като влезе шлиферчето там.
беше ме стегнала шапката.
мъ яко. по-яко нема.
размърдайте идиотите, бе пичове.
направета кордон, за самoубиеца.
не се среща секи ден такъв.
тези на моята маса ги бутнах брутално, да си полегнат на пода, барабар с мацките им.
да имам свободно пространство, да го одушим старчето.
или кво се получи там.
не бех още решил, как ше го килвам.
бех още лекичко възбуден, затва.
сEда той до мене.
с изпотеното си от студен, болeн страх, пред чуждите човеци, смръдливо шлиферче, до мен.
и ме цунква със сбръчканите си устнички по челото.
ние двамата само, на целата празна маса.
една трета от хората които беха вътре, на улицата избутани вече.
за кордона му.
целото кръчме се съсредоточило в имагинерната точка, рисуваща в съзнанието им, центъра на празната маса там.
се едно е стъпил първия американец на луната.
а не некъв дятка, е прекрачил не само прага на нащо кръчме,
а сяда и на масата до мен.
празната.
тези от масата ми се напъват да стават от мръсния под.
мацките от колената им, приказват думички, дето ги забравих вече.
а той ми се лигави и една сълзичка му тече от едното оче.
спасен ти е БАЛА, Петронии.
ше си получиш и ти оптималния.
никой не мое да те спре, като нападнеш университета.
не е моя заслуга, твоя е.
ако беше некой друг, немаше начин да ги вразумя.
движението ми спря във въздуха, некак си.
ми как да го карам да се плези чрез одушване бе, докато си плаче още, с едното оченце, а?
реших да почакам, докато му пресъхне сълзичката скапана.
мъ докато чаках, ни налетяха празаната маса сервитьорките, да му носят некви чайчета и некви кексчета, и да го мляскат.
и пичките и пичовете от моята маса, насядаха пак весело псувайки около нас.
не си изтупаха и скапаните задници даже.
и се цалуваха, и себе си и нас и цел свет.
и дятката и мен.
хармония неземна
обичаме се сичките.
наздраве Гетсби.
бе що не се шибате сами у острите си коленца, а?
умирах си да килвам и некои от тех.
ама толкова ного беха, че не знаех къде да започна първо.
а най-очарователното беше, че сервитьорките, беха варили в чайчетата му некви бурени.
като магданос и такива, квото били намерили там у кухнето.
бе нещо зелено на цвят.
та да стане чaйчето му малко така зелено.
бехме им проглушили ушите, с разказите ни, за зеленото му чайче.
ебаси, нема место там за некви килери.
и сичките го носят на ръце, че е такъв герой.
че ме е СКЪСАЛ.
за сички беше КРАЯ на УЧИЛИЩЕТО.
само за мен - не.
и целата сцена го обожаваше, заради което.
а аз немаше кого да килвам в монента, не ставаше некак си.
по-поркан от тогава, не си спомнях, да съм бил.
изпорках си мозъка напрао, тази нощ!
мъ и него го напорках, иначе нема да съм Гетсби, нали.
за пръв път в живота си пи нещо друго, вместо любимото му зелено чайче.
отмъщението ми беше жестоко.
ного се чудеше, кво лютиво било сичкото.
и кво ни харeсвало така.
докато престана, да може да се чуди.
после беше една седмица болен.
сменяхме се сичките там денонощно, да му прислужваме и да му храним канарчетата.
а той си лежеше там у леглото, после у оръфаното кресло.
сигурен съм, че последните три дни беха отмъщаението му.
беше му минала отровата.
мъ ни остави, да се грижиме за него.
мацките му слагаха некви ледени кърпички на челото.
ние псувахме само.
аре бе, превзема се, една бутилка водка беше само
след едно такова мъничко шишенце, нa другия ден, играем баскет под коша там, за мангизи.
и да не e свикнал, два дни са му достатъчни, нали.
превзема се, тва е!
остави ни, да му готвиме супички и да му носиме некви зелеви сокове.
и да ни слуша, как си шепнехме в стаичката му загрижени.
за пръв път през скапания ни живот.
мислехме за некого, за некой друг, освен за себе си.
и до днес съм горд, че му показах кво е алко.
неколко месеца преди да пукне.
без мен щеше да си отиде, без да знае.
дебели тухли беше чел готиния по въпроса.
ама как е чувството на езика, не го знаеше.
докато не влезе там при нас, у Забранената Зона.
сигурен съм, че последните три дни от Гомората му Алкохолна.
беха най-щастливите в живота му.
и е псувал тайно зеленото си чайче.
че тва беше първия път в живота му, дето се грижеха некви хора за него.
и беха загрижени.
за него.
сигурно си е мислил, че за тва, е зеленото чайче виновно.
ако беше поркал зелена полска водка с бизонска сламка вътре.
щеше да му протече целото скапано животче по друг начин.
точно за тази му невинна наивност, го обичахме така.
със или без зелена сламка.
у водката или у чайчето
сладуран беше, просто.
кво да ти разправям.
мъ ако го е правило щастлив, що да не му позволяваме, да си го мисли.
а?
ебаси!
нямaш шaнc, eргo изпoлзвaй гo
|