В отговор на:

---

Слушайте! Значи майка ми и баща ми влязоха в лудница, когато бях на 11. Баща ми започна да се мъчи да яде моливи. Накрая успя, задави се и едва го спасиха. После го прибраха. По същото време майка ми започна да откача на тема обувки. По цял ден ги лъскаше, миеше, боядисваше. Казваше, че не може възпитан и културен човек да има мръсни обувки. Винаги говореше за възпитани хора. Ако имаше дефект на някоя обувка, който не можеше да се поправи, тя изпадаше в паника. Веднъж съседите се обадиха където трябва и аз останах сам. Прибраха ме баба и дядо - по бащина линия. Другите отдавна се намираха в психиатрията. Единствената причина и тези ми баба и дядо да не бъдат освидетелствани е, че бяха психиатри. Израснах при тях и се научих да се правя на нормален, за да не ме усетят. Станах специалист в това, държах се възпитано. И накрая успях да стане нормален или по-точно да осъзная, че всъщност винаги съм бил такъв. Баба и дядо не го понесоха, когато видяха, че толкова време са се лъгали в мен. Разбраха го, когато видяха как се опитвам да завинтя крушка в тръбата на мивката и въртя кранчетата, за да светне. Побъркаха се. Аз останах единственият нормален и сега казвам, че съм напълно с разсъдъка си. Фактът, че застрелях детето си и неговата майка, не променя нищо. Тя беше луда. А то щеше да живее като мен, докато го застигне родовото наследство. Казвате, че съм луд. Добре, както искате. Аз сега слагам край на моя живот, така че не ме зася[га].

---