РАЗОРЕНИЕТО НА ТРАКИЙСКИТЕ БЪЛГАРИ ПРЕЗ 1913 ГОДИНА



Българското население, което е неподготвено за бягство и изселване, след оттеглянето на българската войска, оставено на произвола на съдбата, бива подложено на жестоки насилия и грабежи, на огън и сеч, както от огладнялата и озверена турска войска, така и от завръщащото се озлобено турско население, избягало от Тракия при настъплението на българските войски през 1912 година. Десетки хиляди българи са избити и над 30 хиляди изгонени.

В историята на българския народ има много трагични страници. Но над всички трагедии се откроява със своята дълбочина и жестокост, мъчения и страдания, с броя на жертвите и осакатените, трагедията на българското население в Тракия. Всяка педя нейна земя е оросена с българска кръв. За трагедията на българите в Тракия, акад. Милетич, в книгата си “Разорението на тракийските българи през 1913 г.” пише:

“... Трагедията на Батак бледнее пред тракийската орисия, защото Батак е едно селище, а геноцидът на тракийци през лятото на 1913 година е бил извършен в седемнадесет (цифром и словом седемнадесет) села...”

Че тракийският български погром няма равен на себе си в новата ни мъченическа история, говорят ужасите, които Милетич описва по спомени, преживяни и разказани от съвременниците на тези събития.

Ето какво разказва Мария Иванова (55 г.) от с. Кешан: “Имах три сина... И тримата там ги застреляха. Имах дъщеря Калина на 20 години. Хванаха я в гората и много я безчестиха. Тя на Варна умря, тя беше уплашена, мъжът и беше войник, та той оцеля... Втората ми дъщеря, женена, Неделя беше тогава трудна, та роди в гората, оставихме детето в гората...”

“... Населението на Мустафа паша (дн. Свиленград), когато узнало, че турците са навлезли в Одрин, бързо напуснало града и се прехвърлило през старата граница на България... Щом дошли турците на 10 юли, веднага на следващия ден заловили всички мъже, които се намирали в града, около 25 души, държали ги единадесет дни затворени при най-грозни изтезания. Неколцина от тях успели с пари да се отърват, а останалите били предадени на прочутия по своята кръвожадност турчин Карагьоз Али, който ги откарал на скотобойната и там ги изклал. Баба Господиница, която била в града и останала жива, разказвала, че Карагьоз Али си е правил удоволствието бавно един по един да коли нещастните жертви, които трябвало д гледат това и да чакат реда си. Един младеж на име Ал. Шопов, постоянно се моли по-скоро да го погубят, за да не гледа тия ужаси, а Карагьоз Али, пушейки цигарата си му думал: “Бъди спокоен, чоджум, на тебе реда ще дойде!”

Атанас Николов от с. Каяджик разказва: “В селото си останахме до 23 август. Тогава дойде турска войска, ограби селото и ни съобщи, никой да не бяга, всички да си гледаме работата и ние, които бяхме по балкана все на щрек се прибрахме и овършахме и си извършихме полската работа. Един ден турците поискаха 400 лири. Събрахме 200 лири. Вечерта ги дадохме на Юзбашията, а през нощта по 6 часа по турски, войниците, които до тогава мирни седяха в училището, навлязоха по къщите и почнаха да безчестят, да претърсват за пари... Момичетата и невестите ги събраха на училището и ги държаха там по един ден. Пускаха ги и пак ги вземаха. Ужас!... След три-четири дена жените постоянно безчестени, успели да избягат и да се домъкнат до Софлу.”

Акад. Милетич продължава по-нататък в книгата си да разказва за трагичните събития в:

“... Булгаркьой – 2 юли 1913 год. – от първия залп на врага са избити до един трап 350 мъже. Селото гори, имотите разграбвани, жените безчестени. Загива цветущото българско село и заедно с него над 1100 булгаркьойци.

... Дедеагач – 23 септември – “Когато народът (а те са били 25-30 хиляди) се беше събрал при казармите... и когато башибозуците го подбраха да го карат с бой – разказва Мавер Калоянов, - дигна се такъв сърцераздирателен общ вик на многохилядния народ, че цял Дедеагач потрепери, целият град стана на крака, камък да беше човек, не можеше да не проплаче”.

... Армаганската долина – 26 септември – долината на смъртта, както някои я нарекоха, кървавата долина, както ние, тракийците я наричаме. 800 бежанци ненадейно нападнати от турски войници. Започва сеч невиждана – на жени, деца, старци. Настъпва “човешка касапница” и два месеца след тази страшна трагедия долината на смъртта е покрита от непогребани, полуразложени, полуоглозгани от кучета и зверове тракийски трупове.”

От Фере до Ятаджик – пътят на близо 30 хиляди тракийци, а живите участници си спомнят, че е имало още най-малко 2 такива колони до Бориславовци и до Ортакьой. И отново думите на Милетич: “Не знам точно какви грозни мъки е теглило българското население през тъмното далечно минало на турското робство... Но си мисля, че това, което е станало по кървавия път, изминат от нещастните български бежанци, изплъзнали се от ръцете на башибозука при Фере, докато да стигнат до българската граница при с. Ятаджик на р. Арда, както и по пътя на други тълпи бежанци... надминава по ужас най-ужасните масови избивания, на които българщината е била подложена дори и в историческото баташко клане”.

А само те ли бяха?

А Свиленград, селата в Малгарско и Кешанско, Одринско и Лозенградско, Дервентдере, Малък Дервент, Голям Дервент, Доган Хисар, Манастир, Арануткьой, и колко още други. Навсякъде стотици кървави убийства, изгаряне на цели села, изнасилване на млади жени и девойки, убийства на майки, деца и старци.

Но връх на разорението на тракийските българи от 1913 година е и си остава Ятаджик (дн. гр. Маджарово). В тая човешка касапница загиват близо 2000 българи от Тракия, бягащи в България, за да намерят спасение. Войводите Димитър Маджаров и Руси Славов с четите си спасяват над 20 хиляди бежанци за България. В спомените си, те разказват, че след една седмица намират “в един дол трупове на около 200 души жени и деца. Там имаше малки деца, хващани за краката и умъртвени, като са били удряни о земята. Други, съвсем малки, още в повой, и връз тях турени тежки камъни, та така затиснати са умрели”.

Но тази трагедия не е преживяна само в Ятаджик и изброените села и градове. Тя окървавява и обезбългарява цяла Източна и Западна Тракия.

За увековечаване паметта на жертвите на геноцида от 1913 г., през 1953 г. във връзка с 50 годишнината от разорението на тракийските българи, по инициатива на Георги Сапунаров – виден тракийски деятел и по това време председател на Хасковското тракийско дружество, което днес носи неговото име, е издигнат паметник-костница край гр. Маджарово, който през 1993 г. е реконструиран в днешния си монументален вид. Ежегодно, на това място, в дните на трагичните събития се провежда национален събор, на който се събират тракийци от цялата страна, за да се поклонят и почетат паметта на жертвите и героите.

А в близост до мястото, където са избити децата, по инициатива на СТДБ е построен и през 1996 г., във връзка на 100 годишнината от създаване на тракийската организация, открит Тракийски мемориал “Илиева нива”, с паметник, параклис “Св. Петка” и тракийска чешма, където на 1 юни- Международният ден на детето, се чества “Денят на тракийското дете”, организирано от Тракийския младежки съюз и Тракийският женски съюз.

Днес, гр. Маджарово е градът на тракийската памет. Признателните тракийци са изградили тук 7 паметника, посветени на героите и събитията от онова време.