За мен това не е криза, а синдром "надвил си на масрафа". Хората, които се вглеждат наистина в себе си, откриват, че макар досега да са се занимавали с търговия /само пример/, в същността си копнеят да творят изкуство. Съответно скачат и променят живота си. Или отиват на места, които са мечтали да посетят. Или се посвещават на муза, цел, идея. Приключенското търсене, което намесва "човека до теб" /защо ли него, питам аз?!/, е някакъв страх сакън да не пропуснеш нещо, да не си се минал, като че ли спокойствието, към което толкова хора се стремят и не намират, за тези, които най-сетне са го постигнали, се превръща в клеймо и извор на скука.

Аз започвам отначало. И цифрата 40 също ми се вижда по-близо, отколкото искам. Но имам цели, мечти и желания и животът е пълен за мен. Ти как мислиш - защо? Вероятно защото нямам спокойствие. Но го искам. Надали обаче когато стигна там, където си ти, ще имам човек до мен. Моля те, цени си човека, любовта, живота и спокойствието. Каквото и да правим, по-млади не ставаме.

- - - -