|
Здравейте, здравейте отново!
Извинявам се за дългата пауза, но за жалост, изглежда, ще има още такива /ако позволите да перифразирам Селинджър, който го е казал по тъкмо обратния повод/. Какво да се прави, понякога ползването на интернет е свързано с едни ми ти "шумове", които никак не са от информационно естество, не и от постмодерно /ха-ха/, дори не и от модерно, доколкото модернизацията е свързана, не на последно място, с интензифициране на пътищата. Така че през лятото ще се опитвам да поддържам нашата дискусия от клубове, ако е възможно, но дори да е възможно, няма да е много редовно.
Смятам, че "самоопределянето в социологията" е приемлива тема за дискусия и предполага тематизирането не на нечия личност или характер, а на начините, по които смятаме, че следва да се прави социология. Неслучайно се спрях на тежката дума "самоопределяне" - мисля си, че споровете ни не биха били толкова сериозни, ако не опираха до началата, които ни правят възможни в социологическите "полета" и без които не бихме имали достатъчно основания да пребиваваме в тях. Затова не е важно дали всеки от нас ще успее да УБЕДИ останалите в "правотата" на тезата си, още повече, че такъв вариант не ми изглежда възможен. По-скоро, нашето общуване ме привлича с това, че дава шанс, при добро желание, да се опитваме да проясняваме собствените си позиции посредством "оглеждането" им в "чужди" позиции.
Краят на горния абзац е прекрасен пример как феноменологичната лексика, сама по себе си, прави човека да изглежда по-благороден и миролюбив. След този преход вече мога да почна да заприличвам на себе си, т.е. на образа, под който се представям в нашето общуване. Защото проблемът за лексиката ме препраща към последното послание на Урко, в което се пише за "монопол върху производството на знание". Някои от вас бяха писали по-преди за "символни ресурси" и пр. Ето защо ще се опитам да "проиграя" Бурдийовистко-Фукоистката лексика, като я сблъскам с нейното "друго", за да покажа как езикът влече след себе си свят - нещо, което вие, безспорно, знаете, но аз ще го приложа в определен контекст.
Доколкото ми е известно, по света в доста по-голяма степен, отколкото у нас, науката /хайде за улеснение да имаме предвид социални науки, макар да мога да обосновавам и за останалите/ се прави в ШКОЛИ. Не можете да станете социолог в еди-кой си университет, ако не сте социализиран в школата на определена традиция. Казвайки това, с пълна сила съзнавам, че и моят език си носи "на гърба" свят. Това, което в моята парадигма е "социализиране", в други парадигми е "дисциплиниране" - от страна на онези, които притежават "монопола върху производството на знание".
Като наблягам на "социализирането", аз фактически дефинирам "дисциплинирането" по позитивен начин - бе, има си нужда и от дисциплина. Има си нужда и от традиция, от която да се оттласкваме, за да бъдем на свой ред и ние нещо.
Вярно е, че Томас Кун твърди, че тези, които създават нови парадигми, са или лаици, или новаци, т.е. такива, които не са достатъчно социализирани /дисциплинирани/ в определена научна среда. Но в този случай предпочитам да се съглася със стария Вебер, че лаикът, за разлика от специалиста, обикновено "не може да доведе хрумването докрай". Изобщо, схващам науката като общностно занимание, което е невъзможно без властови отношения, без уважаване на традиции - дори когато целта е те да бъдат преодолени. В тази връзка, не виждам нищо осъдително в това, че накой се опитва да създаде школа. Напротив! Наличието на школа е условие за критичност /към нея/, а оттук - и за трансформации. Условие е да направите себе си по някакъв начин - било в нея, било против нея, ако конюнктурата ви позволи втория вариант.
Тук се сещам, че някой от вас ми беше намеквал /май Симулакрум беше/, че може би позицията ми е свързана с биографичната ми ситуация - т.е. че "монополът върху производството на знание" е на моя страна, или аз - на негова. Това в някои отношения може и да е така, но в други изобщо не е. Защото, въпреки щастливата убеденост на Навлека, битките между различните парадигми хич, ама хич не са неактуални. И няма ЕДИН "монопол", дори много от "монополите" и в себе си не са единни, така че е възможно хем да ви "включват" в своя "дискурс", хем да ви "изключват" от него. Въпреки това смятам, че ученият трябва /дори трябването да е етически постулат, има си и научна етика/ да е благодарен на традицията, която го е направила интелектуално възможен - било и чрез това, че я е преодолял. Колкото и не-модерно да ви звучи /но в някои контексти може да бъде аргументирано и като пост-модерно/.
Та да се върна на Навлека и щастливата му убеденост. Вероятно имаш дастатъчно основания за своята убеденост за неактуалността на научните "битки" и тя се корени в научния свят, в който пребиваваш напоследък, и спрямо който нашия, българския, изглежда доста първобитничък. Мисля, че има основания "борбената природа" на научния живот да не е видима основно в два случая:
Първо, когато пребиваваш в среда, в която парадигмата е дотолкова една-единствена, че изглежда, че не е парадигма и затова може да си позволи да мисли останалите парадигми КОЛИЧЕСТВЕНО /"silno si namaliavame shansovete da proumeem v maksimalno vazmozhnata stepen"/, както ти правиш, но не и КАЧЕСТВЕНО.
Второ /то в много случаи е основание за първото/, когато пребиваваш в свят, който е уреден, регулиран и пр., с други думи, в който е протекла "успешна модернизация" и който по-скоро се възпроизвежда, отколкото кризи, няма кой знае какви условия за битки между теории - има много практически проблеми, които чакат за решаване "на средно равнище", като има базисен консенсус по отношение на това, за кой ли път цитирам Бъргър, "кое е проблем и кое - решение". Именно в такъв контекст е напълно легитимно да се стига до осезаеми резултати, без на всяка крачка да се питаме как е възможна макрорамката, от която изхождаме. Защото тя е очевидност и - поради това - невидимост. Срастнала се е със света, в който, макар да има частни конфликти, същностни, генерални такива, кой знае колко няма. Или поне - няма ги ОТ тази позиция, която е по същество съгласие със света.
Докато, когато обитаваш свят, който кризи и в който няма "координатна система" на ценности, която да е основа за базисен консенсус и по най-основните въпроси - социалните теории в такъв един свят ще се опитват първо да го ОБЯСНЯТ, да го реконструират, за да конструират и някакво "средно равнище", в което прилагането на "големите" "обяснения" да бъде смислено. Затова и конфликтите между отделните парадигми стават видими в периоди на качествени трансформации, съпроводени с криза.
Следователно, дали ще стоим на страната на сътрудничеството, или на конфликта между различни парадигми, СЪЩО е въпрос на парадигма, зад която има, Урко, дълбоки идеологически основания. Поради тази причина не мога да приема, когато /безспорно работещите/ стандарти за правене на социология в самовъзпроизвеждащи се общества се налагат като императив върху кризещи. В период на криза нормално е да се питате за смисъл, за цел, за дълбоки основания за заемане на позиция, защото това са действително практически проблеми. И поради това споровете между "големи теории" са нормалност, а не самоизолация на академичната общност. Именно поради това смятам, че е много важно да има школи, "големи теории", които да могат да дават правила как да действате "на средно равнище", като дефинират и какво е "средно равнище"; правят различни "средни равнища" видими - както "информационните технологии", така и "слушането на Лили Иванова".
От друга страна, съгласявам се с апломб, че теориите трябва да бъдат пластични, да умеят да се "вслушват" в "шумовете", или, както други биха се изразили, "да оставите предмета да ви говори". Но, "ако позволите да се пошегувам", както казваше един уважаван от мен човек, това, че виждате в "голямата теория", която сте взели на прицел, само "железобетон", според мен означава, че и вие нямате сетива за нейните "шумове" и за множеството й потенциали за самотрансформация. Факт е, че социолози, социализирани/дисциплинирани в тази теория, се реализират именно "на средно равнище", и то - по много различни начини /за които писах в един от предишните постове/.
Що се относя до социологията и идеологията, Урко - ами то наистина си е проблем. Не мисля обаче, че всеки "проблем" може да бъде "решен". От друга страна, ако останем при пълен релавивизъм, от социологията някак няма смисъл, нали? Тъй че въпросът е страшно сериозен. И има две страни - научна и гражданска. Имайки предвид, че социологът от идеологията си не може да избяга - ако избяга от една, ще попадне в друга, по-обща, както се опитах да покажа по-горе по повод на "борбата" и "съгласието", това неизбежно влияе върху характера на социологическото познание, което нерядко е носител на властови ресурси. Ето защо е от значение да ОПРЕДЕЛИМ гражданската позиция, от която изхождаме, а не да си представяме теорията просто като емпирия - за да е ясно какво може да се очаква от нас като изследователи. Дотук стоя до Вебер. НО: По Вебер се стига до описаната от Урко /и от недоглеждане привидно подкрепена от мен/ позиция: "Ако приемем, че социологията е набор от такива "идеологични" теории, тогава наистина си права, че всичко е въпрос на личен избор, върховно усилие (да защитиш парадигмата си :)) ) и пр". Но, продължава Урко, социологията е и емпирична наука. В какъв смисъл да се разбира това? Смятам /с риск да повторя познатата ви парадигма/, че когато успеете да реконструирате един предмет така, че "шумовете" в него да бъдат разбрани като нормалност, с други думи, когато успеете да го обясните хем процесуално /ако предметът е процесуален/, хем непротиворечиво, тогава можем да говорим и за наука, а не само за социология.
По този въпрос може да се говори още дълго /това е само началото/, но класическата модерност, в която са структурноопределящи неща като пари, бензин, работно време и пр., ме зове. Има неща, които забравих да напиша, но ще е друг път.
Доскоро!
Птери.
|
За самоопределянето в социологията
