|
Помаците и българският преход” бе темата на семинар, организиран от федерация “Справедливост за България” в Смолян в събота. Главният доклад бе изнесен от зам.-председателя на федерацията Кадри Уланов от с. Рибново. Участниците в мероприятието наброяваха едва 9 човека. Според Уланов в България за помаците се говори по-малко отколкото за евреите и арменците, а това било недопустимо. Възстановяването на джамиите и коран-курсовете се възприема като настъпление на исляма, посочи още заместникът на Сезгин Мюмюн. Кадри Уланов бе категоричен, че са нужни повече помашки медии, журналисти-помаци и книги за помаци. Според Уланов в Смолян вече имало ентусиасти, които ще основат помашки вестник. Така ще се разбере повече за нас и нашия произход, добави той и призова хората да подкрепят личности като Мехмед Дурсунски. Самият Дурсунски се оплака от пълно затъмнение за него в смолянските медии. Той обвини в. “Отзвук” и останалите инициатори на представянето на дружба “Родина” и книгата за организацията в подтикване към нов възродителен процес. Нарече дружба “Родина” фашистка организация и обяви, че Дора Янкова налага цензура на свободомислещите автори.
ПОМАЦИТЕ И ТОРБЕШИТЕ В МИЗИЯ, ТРАКИЯ И МАКЕДОНИЯ
Хюсеин Мехмед
София 2007
Сваляне в PDF формат
ЗАБЕЛЕЖКА: Номерът на страниците в PDF файла не отговаря на номера на страниците в книгата!
Съдържание
Признание /вместо предговор/
Aспекти на идентификационната и терминологична проблематика на населението в темата
Идентификационни аспекти на населението
Контактите на арабите с населението на Балканския
полуостров през VII-X в.
Контактите на селджуците с населението на Балканския полуостров през ХІ- ХVІ в.
Създаване и укрепване на Османската империя и приноса й в разпространението на исляма в Мизия, Тракия и Македония
Терминологични аспекти на населението
Помаците от Руско-османскат война 1877-1878 г. до навечерието на Балканскатa войнa 1912-1913
Помаците в Източна Румелия
Помаците в Княжество България
Помаците останали на територията на Османската империя след подписването на Берлинския договор от 01.07.1878 г.
Помаците по време на Кресненско-Разложкото въстание от 1878 г. и Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г.
Помаците в периода 1912-1923
Помаците по време на Балканската война от 1912 г.
Покръстването на Родопите и Беломорието (1912-1913)
Помаците по време на Междусъюзническата война от 16.06.1913 г.
Помаците от навечерието на Първата световна война до края на управлението на БЗНС
Помаците в периода 1924-1944 г.
Помаците в периода 1924-1934 г.
Помаците в периода 1934-1939 г.
Помаците в периода от началото на Втората световна война до 1944 г.
Бележки
Изворна литература
5
ПРИЗНАНИЕ /ВМЕСТО ПРЕДГОВОР/
от академик д-р ПЕТЪР ЯПОВ - историк, писател и мемоарист, автор на книги с историческо съдържание, включително и труда “ПОМАЦИ”
Когато ме помолиха да дам мнението си за настоящия ръкопис, просто се съгласих за да не обидя автора. Той ме бе удостоил с внимание, признавайки ме за специалист в областта, а аз дори без да погледна ръкописа, да напиша някакви шаблонни слова! Не биваше така да постъпя. И го приех, но все пак с едно пренебрежение, мислейки си, че откъде този автор, а при това и млад, ще знае толкова, че да я написал цял трактат! По тази тема няма много материали.
И все отлагах прочитането на ръкописа, както и написването на моето мнение. Най-после започнах! И, о, изненада! Написаното ме увлече и се устремих с голямо внимание.
Първото нещо, на което ми заприлича, бе трудът на един мой приятел – фармацевтът Иван Боснев. Този човек, обикновен аптекар, а и зъболекар, се бе заел с написването на един справочник – под какви наименования са намират едни и същи лекарства в различните страни. Лекарството е едно и също, но ето че името му е друго! А хората мислят, че са кой знае колко различни. В България този справочник на Боснев не го оцениха, но в чужбина веднага направи впечатление. И започнаха да го издават. Издадоха го в много държави. И не само, че го издадоха, но го удостоиха с докторски и професорски звания. И ето го проф д-р Иван Боснев от Софийската медицинска академия!
Та спомняйки си за моя приятел, си помислих колко ли много труд този млад автор е положил за да събере толкова данни и напише това, което аз сега чета! Наистина много! И докато проф. д-р Боснев бе работил по безброй издания /и то написани от учени/, то младият човек, който се бе доверил на мен, да му дам някаква преценка, се бе ровил в съвсем непопулярни, дори направо неизвестни писания!
Ето за това назовавам предговора си “ПРИЗНАНИЕ”. Признание, че се учудих от написаното и стъкменото в ръкописа. Впрочем, кое ме учуди? Учудиха ме направленията, в които се бе впуснал да прави изследване. Направленията!
6
ПЪРВО: Как се е появил първия помак. Нещо като “първият” човек. И оттам насетне как върви появата на помачеството. И понеже това е свързано с приемането на мюсюлманството, вижда се и как е вървяло разпространението на тази религия по нашите земи. Та това е уникално изследване! Помачеството не е рожба на един акт, да рече “помюсюлманчване” извършено по време на османската власт. Различни са причините, при които хората стават помаци.
ВТОРО: авторът сочи и под какви имена съществуват тук и там помаците /Като при проф. Боснев – лекарството е едно, но имената му са различни/.
ТРЕТО: Проследява се поведението на помаците в различни ситуации, като например през време на Априлското въстание, на Руско-османската война, след която е създадена българската държава, на Балканските войни, на Първата и Втората световни войни.
ЧЕТВЪРТО: Потресаващи са моментите, когато помашко селище попада ту при една войска , ту при друга – била българска, била турска. Тогава различните войски имат и различен подход към помаците. А какво ли е отношението на различните населения в смесените райони?
ПЕТО: ето ги помаците, през чийто селища са минали войните в Гърция. Родовете им са буквално разделени. Дори и семействата им! Гърците ги наричат “гръко-мюсюлмани”. И докога така? Следват какви ли не теории, и какви ли не тълкувания на едно и друго историческо събитие, само и само да бъдат пригодени помаците към една от държавите. И образът на помаците става такъв, какъвто е на човек пред счупено огледало!
ШЕСТО: Изреждат се опитите в България помаците да бъдат насилствено похристиянчвани, подобно на “ислямизацията”, за която също се твърди, че е било насилствена.
СЕДМО: говори се и за смесените бракове – я на българи с помакини, я на турци с помакини. И все от този род кръстосвания и смешения.
ОСМО: Проследено е цялото разслоение и движение на помаците и ето я “ПЪТНАТА КАРТА”. Пътната карта на помачеството! А щом има такава карта, означава, че има и такъв етнос. ЕТНОС!
ИЗЛИЗАЙКИ ОТ ТЕМАТА АЗ СЕ ПОТОПИХ В РАЗМИСЛИ: Какво да следва оттук нататък? Наистина какво? Към две цели авторът трябва да се устреми:
едната: Към издаването на книга! Трябва да се внимава за под-
7
ходящо издателство. Повечето от тях са пренаселени с всевъзможни националисти, които или направо ще отхвърлят предложения ръкопис, или пък /нещо, което е по-лошо!/ ще го преиначат, т. е. Фалшифицират.
вторaта: Към подготвянето за дисертация за получаване на докторат. Какво обаче трябва да се направи в тази насока? Ето какво: Още в началото на труда да се посочи целта, която се преследва. Т. е. какво ще се доказва с този докторат. И след като се посочи това, всичко от тук нататък да е все за доказването на целта! Това е като една защитна реч на адвокат. Той не се отклонява от целта си!
И ако за издаването на книга не се изисква солидна преработка на въпросния ръкопис, то за докторската дисертация ще е необходимо пренареждане на материала, в смисъл – доказване на тезата, която се преследва.
Тук авторът трябва да се постави на мястото на човек, който се намира на ж.п. прелез и се готви да го премине. А там на прелеза стои надпис, който предупреждава: “ослушай се, огледай се и ако не се задава влак, премени”! Та и авторът трябва да открие учебното заведение, в което да направи защитата. В него /в заведението/ в никакъв случай не трябва да има и помен от каквито и да е националисти.
ПРЕДЛОЖЕНИЕТО МИ Е:
за книгата, да се намери спонсор за издаването , а не издателство. При спонсора – издаването ще е гарантирано от фалшифициране.
за доктората, да се помисли за издаването навън, в незаинтересована страна. Има възможност за такова нещо.
Дотогава авторът трябва да запълни времето с подготвянето на въпросния ръкопис!
НА ДОБЪР ПЪТ! Това му казвам аз и му заявявам, че ще гласувам за него с две ръце! С две, и то поради липса на четири!
9
Aспекти на идентификационната и терминологична проблематика на населението в темата
Идентификационни аспекти на населението
Контактите на арабите с населението на Балканския полуостров през VII-X в.
През 602 г. славяните се възползвали от тежкото положение на Византия и започнали да се заселват масово на Балканския полуостров. Едно от интересните събития от този период е походът на Константин II през 658 г. Той е съпроводен с разселването на големи маси славяни и авари в Мала Азия към границите на Византия със Сирия през 665 г., от които като военно формирование от 5000 славяни преминало на страната на арабите. Причина за това събитие са съвместните военни действия на славяни и авари, завършили с обсадата на Константинопол през 626 г. Преди това, в 597 г., 609 г., и 620 г. славяните последователно обсаждали Солун, а през 622 г. в обсадата на Солун участвали и авари. Последната обсада на Солун от страна на славяните е била през 647 г.
Интересни данни са запазени и за по-късните набези на арабите. Такива са например пиратските нападения още през първите години от управлението на Василий I, пред когото стояли трудни външнополитически задачи. Голяма заплаха за Византия представлявали арабите в Сицилия, които извършвали чести набези по далматинското и албанското крайбрежие. През 866 г., още преди Василий І да застане на престола, арабите завзели град Котаро (Котор), а на следващата година бил обсаден и Рагуза (Дубровник). Василий І се отзовал на молбите за помощ и изпратил на дубровчани голяма флота начело с пълководеца Никита Ориф. Арабите били принудени да се оттеглят. Намесата на Византия укрепила нейното влияние в градовете по адриатическото крайбрежие и по-специално в Далмация, която включвала местните градове и някои острови от Адриатическо море. Градовете в тази тема имали вътрешно самоуправление, но били длъжни да плащат, като израз на признание
10
на византийската власт, малка сума на цариградския стратег. Набезите на арабите в Егейско и Средиземно море, които били прекратени за известно време след победите на Никита Ориф и Несър, отново се засилили в края на IX в.. Като използвали за главна база остров Крит, арабите предприели нови пиратски нападения. Опустошени били островите Самос и Лемнос, а през 902 г. бил разорен тесалийският град Димитриада. Начело на арабската флота стоял гръцкият генерал Лъв Триполитански. През 904 г. арабите нападнали и опустошили гр. Анталия в Мала Азия, а по-късно с многобройни кораби се отправили към Солун, втория по значение град в империята на Балканския полуостров. Солун паднал след тридневна обсада, ръководена от Лъв Триполитански. Много жители загинали, а около 22 хил. били пленени и превърнати в роби. Мнозина от тях били разменени в Тарсус за арабски пленници, които по този начин могли да се върнат по родните си места. Йоан Каменияд е жител на Солун и очевидец на превземането на града от арабите през 904 г. Той е автор на книгата "Превземането на Солун". Сагудатите са едно от славянските племена, които обитавали земите на запад от Солун чак до Бер и са участвали в обсадата на Солун през 620 г. и 647 г., а през 904 г. във връзка с арабската обсада на града също се споменават. Преди това арабите няколко пъти се опитвали да превземат Константинопол, но без успех. Първият опит бил на Муавия от 674 г. до 677 г., а вторият – на Маслама през 716 г., продължил една година.
Арабите се изявявали и като добри търговци. В началото на VII в. а и много преди това, те купували стоките си от Йемен и с кервани стигали до Дамаск, за да ги продават. През ІX и X в. арабите от Сирия пък са стигали чак до търговското средище на Константинопол. Там освен сирийци са търгували също и хазари, руси, евреи, българи, италианци и пр. Хазарите например внасяли от север кожи, пурпур, пипер. Русите – скъпи кожи и восък. Арабите пък докарвали южни плодове, подправки, оръжие, платове и др. Наред с Константинопол важен търговски център през IX и X в. бил Солун. Там ставал голям събор на 8 ноември – празника на св. Димитър Солунски, считан за покровител на града. Там са се стичали търговци и от други страни и народи. Известни търговски центрове били и градовете от Източна Тракия Одрин и Силиврия. На адриатическото крайбрежие пряка връзка с Италия продължавал да е Драч. Важна роля в транзитната търговия играел и остров Родос, а след 966 г. и остров Крит.
11
Освен чрез военни набези и търговия арабите присъствали на Балканския полуостров и като военнопленници. Това се случило през 746 г., след като император Константин V предприел поход в Северна Сирия и завладял Германикия – роден град на баща му. Големият брой военнопленници, които попаднали в ръцете му и които настанил на българо-византийската граница, имали задача да служат като стратиоти. Следващата година византийците нанесли голям удар на арабската флота при остров Кипър. Според Теофан Изповедник и патриарх Никифор, император Константин V предприел нов поход в Армения и Месопотамия, където били превзети крепостите Теодосинопол (вероятно тук става въпрос за крепостта Осрогена, днес Раз ел Аим) и Мелитене (днес Малатия). Отново в Тракия били доведени много сирийски и арменски военнопленници, пак по протежението на българо-византийската граница, където за тях били изградени крепостни градове. За построените градове в Тракия българите поискали данък, но императорът не уважил желанието им. По тази причина българите се отправили на поход, като преминали тракийските селища, достигайки до т. нар. Дълга стена. При срещата им с византийските войски българите претърпели поражение.
По време на краткото царуване на Лъв ІV, на изток борбата с арабите продължила. Византийците отново нанесли голямо поражение на арабските войски през 778 г. при Германикия. При военните действия в Сирия също били пленени голям брой местни жители, които императорът, следвайки предишната политика, колонизирал в Тракия.
На българо-византийската граница била разположена и намиращата се в Източните Родопи област Ахридос. Това, което се знае със сигурност е, че Византия, която е земеделска страна, е включила в териториите си един слабо развит планински район с малки градчета по басейна на р. Арда и със стотици села, пръснати по склоновете на планината. Областта е осеяна с малки и големи крепости с ромейска стража в тях. Известни са засега и имената на Устра, Кривос, Перперикон, Мняк, Ефрем, Потмос, но кои от тях са крепости и кои укрепени градове, не може да се установи. Градовете - крепости в Източните Родопи едва ли са имали население повече от 2 - 3 хиляди души. На най-високата част на населеното място се издигала крепостта, а по склоновете се разполагал същинският град с обществените постройки и жилища. Сред
12
населението на областта се набирала многобройна войнствена и твърде боеспособна войска. През XIV в. Йоан Кантакузин споменава за отряд ахираити от тази войска, които му изменили. По-интересното за тази област е, че тя никога не е влизала в пределите на тримата известни владетели на Родопите – Иванко, Алексий Слав и Момчил. Единствено Момчил със съюзника си Йоан Кантакузин воювал срещу тази област, но въпреки всичко, той си останал владетел на област Меропа (Смолянска област), която обхващала средното и горното течение на р. Арда и се покривала в общи линии с Ахърчелебйската покрайнина. Жителите на област Ахридос са наричани ахряни. Това наименование произлиза от името на местността. Така те били известни и във византийските и в османските хроники. През ХІІІ и ХІV в. под Ахридос и Мора се имало предвид една и съща област, намираща се по средното и долното течение на р. Арда, която през османското владичество запазила очертанията си, но вече под името Султанйери. Допуска се през ІХ век в област Ахридос да са живели араби, тъй като в гр. Мадан е открит надгробен камък от 254 г. по хиджра (870 г.) и е на името на хаджи Хасан Рухиджун.
През 865 г. по време на покръстването в България бил улеснен значително и достъпът до други религии. В страната, както стана ясно, се настанили арабски, павликянски, а също така и иудейски проповедници. Нещо повече – пристигналите в страната ислямски проповедници предложили на българския владетел да разпространяват сред населението и исляма. Това личи и от отговорите на папа Николай І на въпроса, зададен от група българи за ислямските книги, които те получили от сарацините (арабите сирийци). Папата им наредил да ги изгорят, тъй като според него те били вредни и богохулни, а лошите беседи разваляли добрите нрави.
13
Контактите на селджуците с населението на Балканския полуостров през ХІ- ХVІ в.
През 1071 селджутският султан Алпарслан Малазгирт разгромил византийската войска и пътя на селджуците към Мала Азия бил открит. Не след дълго в Мала Азия била образувана и селджутска държава. Търговските връзки между селджуците с венециянци и генуазийци се осъществявали по черноморското крайбрежие на Балканския полуостров. Също така някои византийски владетели след военните си походи преселвали насила пленени селджуци от Мала Азия в пограничните крепости срещу своите противници. Такива е имало около някогашния Боруй (днес Стара Загора), в Одрин по долината на Долна Арда и в Македония край река Вардар. Между 1090 и 1091 г. Византия изживяла тежки времена, предизвикани от съюза между безчинстващите в Тракия печенези и малоазиатските селджуци. В помощ на печенезите от север нахлули и кумански войски под предводителството на Тугортаг и Боняк. Съюзът стреснал управниците в Константинопол, които побързали да отправят тревожни апели към християнска Европа за спасяването на загиващата източно-християнска империя. С големи усилия през април 1091 г. император Алексей І Комнин успял да нанесе на печенезите съкрушителен удар при Левунион, югозападно от Тракия, след като с щедри подаръци привлякъл на своя страна куманите. С това бил поставен край на печенезката опасност. Дълги години във Византия тази победа се чествала под надслов "печенезки петък". За същото това събитие турските историци пишат, че в армията на селджукския пълководец султан Кълъч I Арслан, която наброявала 200 хил. души, 40 хил. били печенези, наети от Балканите. Тези войски успели да превземат Изник, както и други градове, достигайки чак до Константинопол. Там бил убит свекърът на Кълъч I Арслан, Чака бей, което било сериозна загуба и през 1094 г. византийските войски постепенно се съвзели и успели да разбият селджуците и печенезите. Вследствие на това поражение селджуците изгубили излаза си на Егейско и Мраморно море. Окончателната разправа с печенезите станала през 1123 г. в битката при Боруй, в която император Исак II Комнин ги разгромил окончателно. След това поражение над печенезите няма
14
съмнение, че те са се пръснали по околностите на Боруй. Според Иречек още във византийско време в Родопите се срещат тюрки, които живеели около Архидос. Те били подобни на селджуците, каквито кръстоносците заварили в 1189 г. около Боруй и в по-старо време в Солун. На същото мнение е бил и проф. Батаклиев, който пише, че в Родопите тюрките се заселват още през XIV в. По този повод интерес представлява надписът на надгробната плоча на текето на Хъзър баба в с. Горна крепост, Кърджалийско. В него се споменава, че Хъзър баба починал през 550 г. по хиджра (1155 г.) и се изселил от Хорасан през 474 г. по хиджра (1081-1082 г.) или 73-74 години преди посочената дата в надгробната плоча за смъртта му. Селджутското присъствие на Балканите в началото на ХІІІ в. се открива и в т.нар. тюркопули, наемници, използвани от латинци и българи. Така например през 1205 г в борбата си срещу латинците Калоян потърсил помощта както на куманите, така и на селджуците. Император Хенрих при похода му по течението на река Арда в 1206 г. също прибягнал до помощта на селджуците.
В Шар планина между земите на днешна Македония и Албания живеело население, което никога не плащало налози и не подържало никакви отношения с властта и князете. Напълно свободно, то заемало неплодородни и маломерни участъци във високите планини. Това най-вероятно са били предците на днешните торбешите и горани. Има вероятност в някои части на горепосочените области и по-рано да са живели араби или селджуци. Например в село Млике, Призренско, някой си Ахмед ага родом от Халеб, Сирия построил джамия. Това се подразбира от долупосочената плоча на джамията в с. Млике, чийто надпис гласи следното:
15
“Направил тази великолепна джамия Ахмед ага в годината 1238, която също така била изградена през 688 г. по хиджра.”
По това време освен Ахмед ага е имало и други мисионери от Халеб. Техните потомци днес са с фамилно име Алеповци и живеят в селата Млике, Драгаш, Крушево и Рестелец. От тях имало и в Призрен, които били предимно ковачи и занаятчии. Също така съществува и документ от Дамаск, придобит в 1995 г., който е издаден от Министерството на вакъфите на Република Сирия и гласи: “Родът ал-Ага от Халеб е стар род от който са се изселвали много мисионери, които са построили немалко джамии.”
В началото на 1265 г. татарският хан Берке с голяма войска преминал река Дунав и през България се насочил към Константинопол, за да освободи бившия селджутски султан Изеддин Кайгауз II от византийски плен. За участие в този поход бил привлечен и българският цар Константин Тих Асен. Освобождаването на султана не се оказало трудно и татарите се завърнали в своите територии. По същото това време в Добруджа е имало десет хиляди селджуци начело със Саръ Салтук, които били изпратени от султан Изеддин Кайгауз II още през 1263 г. Саръ Салтук е пълководец, който участвал във войните на селджуците срещу византийци в Мала Азия и на Балканите и благодарение на своя героизъм и святост още приживе станал легендарна личност. Най-важният източник, в който откриваме сведения за живота му, е произведението Салтукнаме на Ебюл Хаир-ъ Руми. По заповед на Джем Султан, Ебюл Хаир-ъ Руми обиколил целите Балкани и Мала Азия, откъдето събрал предания за Саръ Салтук и съставил тритомната си творба. Предполага се, че неговият труд е завършен през 1480 г. В това произведение се споменава, че Саръ Салтук има 12 гроба, а в Сеяхатнаме на Евлия Челеби се казва, че Саръ Салтук, преди да умре, е завещал да му се направят седем ковчега. Това се е правело с цел гробът на покойника да не се разравя и да се опази тялото. Днес в Анадола и на Балканите съществуват много текета, назовани на името на Саръ Салтук. Ф.У. Хаслук е изследвал гробниците и светилищата в Охрид, Калиакра, Бабаески (Турция), Бабадач (Румъния). Грейс М. Смит дава сведения за много гробници, като една от тях е в Балагет (Босна и Херцеговина). Тадеуш Ковалски установил, че гагаузите са потомци от наслагването на три тюркски вълни. Първата идва от север, втората - от юг, а третата - през Османската империя.
16
Вторият отряд тюрки според него е преминал от Мала Азия на Балканите под командването на Иззеддин Кайгауз II и Саръ Салтук. Преминавайки в Румелия, Саръ Салтук, според сведенията, е посетил много места. В Охрид гробът на Саръ Салтук е посещаван както от мюсюлмани, така и от християни. Според едните това бил неговият гроб, а според другите - гробът му бил на св. Наум. Както в Сеяхатнаме, така и в Салтукнаме се споменава, че Саръ Салтук е владеел няколко езика и знаел Библията наизуст. Преоблечен като монах, проповядвал исляма сред християните.
След смъртта на византийския император Адрионик ІІІ през 1341 г., настъпили вътрешни размирици във Византия. Тъй като наследникът на трона Йоан V Палеолог бил малолетен, Йоан Кантакузин назначил регентство. Но скоро между него и майката на Йоан V Палеолог, Ана Савойска, избухнала открита война. Омар, емир на Айдън, пръв оказал помощ на Йоан Кантакузин. Прекосявайки многократно морето, за да стигне Европа, той се проявил като верен съюзник, макар че войските му опустошавали земите, през които минавали, без да се интересуват дали те са приятелски или неприятелски. Но през 1344 Омар бил изправен пред голяма трудност, когато латините завзели пристанището Смирна (Измир) и неговата крепост. Омар умрял малко по-късно, през 1348 г. пред вратите на града, пронизан с арбалет. Йоан Кантакузин трябвало да търси нов съюзник. Най-могъщият и най-близко намиращ се емир бил Орхан (1326-1359). Йоан Кантакузин омъжил дъщеря си Теодора за Орхан и така те станали съюзници.
17
Създаване и укрепване на Османската империя и приноса й в разпространението на исляма в Мизия, Тракия и Македония
Нашествията на тюрките в Европа имат дълга история. Изследвайки този въпрос, в своя капитален труд ''История на Османската империя'' Хамер е споменал всички техни нашествия до завладяването на европейската крепост Галиполи през 1354 г. До тогава според писмени сведения, са отбелязани 18 нападения. По това време според Нешри са заселени и арабски номади заедно със семействата си. През XIV в. станало знаменателно събитие – появила се нова голяма сила на Балканите и в Европа – Османската империя. В продължение на десетилетия обитаващите Мала Азия селджуци и османлии били често използвани от византийците в борбата им срещу останалите балкански държави, а техните нашествия в Тракия, Родопите и Загоре през XIV в. станали ежегодно явление. Заплахата от османско владичество във Византия принудила Йоан Кантакузин в 1351 г. да се обърне към българския цар и сръбския крал за помощ като се създаде общ флот, който да не позволява преминаването на османлиите от малоазийския към европейския бряг. Неговото предложение обаче не намерило отклик. Това неразбирателство на балканските държави дало възможност на османлиите под предводителството на сина на султан Орхан, Сюлейман, да се настанят трайно на Балканския полуостров. През 1352 г. те превзели крепостта Цимпе, а през 1354 г., след големия земетръс – и стратегически важната крепост Галиполи.
След като се укрепили на Балканите, османлиите започнали настъпление в Тракия. Техният военен натиск се засилил особено след 1359 г., когато последователно били превзети Чорлу, Гюмюрджина, Димотика и други градове. През 1364 г. войските на султан Мурад І (1359-1389) проникнали в южнобългарските предели и превзели Боруй (Стара Загора) и Пловдив. През 1369 г. османлиите завладели Одрин и го провъзгласили за столица. Преди това за столица те използвали град Димотика. Завладяването на Одрин стреснало серския деспот Углеш и прилепския крал Вълкашин, които организирали поход за да ги прогонят от полуострова. В битката при Черномен на 26.09.1371 г. войските им били разбити, след което през 1372 г. към османските владения преминали Северна
18
Тракия, Загоре и Родопите. При завладяването на Родопите към вътрешността щ се насочили два османски военни отряди под командването на Джевдет Али паша. Единият тръгнал по течението на река Чая. Първо била превзета крепостта Зареница, след което постепенно отрядът успял да навлезе навътре в планината. Вторият отряд се насочил към Дряново. Друга войска е навлязла от източните части на планината по течението на река Арда в областта Ахридос, след което се прехвърлила и в Меропа. От север по течението на река Въча нахлули и други османски части, начело с Ибрахим паша. След превземането на крепостта Градище, той насочил няколко отряда към крепостта Кавурското кале, на пет километра западно от Девин. След превземането и на Средните Родопи, Ибрахим паша бил убит в една от битките при село Гьоврен.
През 1393 г. било предприето ново голямо настъпление. Докато султан Баязид І (1389-1402) обсаждал Константинопол, пълководецът Евренос бег предприел поход срещу Солун и Тесалия, с което започнало завладяването на Македония и Албания. На 25.09.1396 г. с битката край Никопол се слага край на самостоятелното развитие на Средновековна България и тя попаднала под османска власт. Най-ранните османски заселници на Балканите били пълководците и принадлежащите към тях военни гарнизони. След тях дошли и търговците. Постепенно била създадена инфраструктурата на селищата с техните културни, обществени и административни сгради, които били съсредоточени в централната им част, след тях били изградени и махалите.
След османското нашествие много от болярите и местната аристокрация са приели исляма, за да запазят своите привилегии. Останалата част от аристокрацията потърсила спасение във Влашко, Унгария и Сърбия. Като пример тук могат да се посочат двамата синове на цар Иван Шишман. Първородният му син Александър, след завоюването на България от османлиите, приел исляма. Той станал султански служител първо в Самсун, а по-късно, през 1413 г. – в Сирия, където намерил гибелта си в сражение с частите на шейх Бедреддин. Обстоятелствата, при които попаднал в плен при османлиите, са неясни. Фружин (име, необичайно за династията) избягал в Унгария.
В османски данъчен регистър за ленните владения в Западните Родопи и Серско се отбелязва, че през 1499-1502 г. в множеството села в Западните Родопи населението е било немюсюлманско, но
19
имало и случаи на преминали към исляма местни жители. Едно от тях е съществуващото и днес село Теплен (Гоцеделчевско). В Голо Бърдо, разположено в района, където днес живеят торбешите, данните от османските данъчни регистри от 1519 г. сочат, че населението се състояло изцяло от немюсюлмани.
След малко повече от сто години, когато територията на българската държава била окончателно присъединена към Османската империя, на Балканите започнало и заселването на юруците. Едни от най-разпространилите се юрушки оджаци са били на халдокенските юруци. В България те са се заселили почти навсякъде. Това станало през 1543 – 1609 г. От тях например е имало в татарпазарджишко, пловдивско и пр. В ловешко през 1566 г. се заселил един оджак и през 1585 – още един оджак. Солунските юруци се настанили в Тракия и Македония. Много оджаци е имало и в останалите български земи. Седем от тях са предпочели татарпазарджишко, а три – ловешко. От тях е имало и в пловдивско и пр. Юруците карагьоз са били вторите по численост след солунските юруци. Те са пристигнали на Балканите в 1543 г. и са се заселвали предимно по Беломорието, подобно на солунските юруци. През 1642 г. в пловдивско са се настанили три техни оджака. Юруците офчаболу също са се разселили в близост до много български градове. Например през 1566 г. в татарпазарджишко и пловдивско е имало по един оджак, докато юруците визе са се заселвали предимно в Източна Тракия. Юруците коджаджък са се пръснали почти из целия Балкански полуостров. В пловдивско например през 1453 г. се заселил един оджак и през 1584 г. – още един. Следи на юруци се откриват далеч на север. На сръбско-българската граница между Знеполе и Власина една местност се наричала Юрушки колиби. Според Милетич ловешките помаци са потомци на павликяните, но по това време и православни българи са приемали исляма. Павликяните приели исляма от юруците, които дошли от Мала Азия. Сред юруците в ловешко е имало членове на суфитското братство на халвентия – рамазания.
През ранните османски периоди главна роля за разпространението на исляма са играели намиращите се сред юруците суфитски братства. Суфиите не са проповядвали единствено ортодоксален ислям, сред тях е имало братства, които са били и хетеродоксални. Най-ранните суфии били по-скоро аскети и съзерцатели, отколкото мистици. Непреодолимото усещане за греховност, съчетано със
20
страх от Аллах, страх от съдния ден и мъчението на адския огън, така ярко описан в корана, ги карало да търсят спасение в бягството от света. Суфиите, облечени във вълнената дреха ”суфа”, изглеждали по скоро като странстващи просяци и бедняци, които отдават изключително голямо значение на зикира (възпоменание и хвалене на Бога). За да бъде един вярващ признат за суфия, той трябвало да премине следните степени: покаяние, въздържание, себеотрицание, бедност, търпение, уповаване в Бога и удовлетворение. След пророците и техните сподвижници, суфиите са се смятали за избраници измежду мюсюлманската общност, а светците са ги смятали за избраници между самите тях. Светците в суфизма са известни като евлии. Тази дума означава близък роднина, патрон, покровител и приятел. Суфиите смятали своите евлии за толкова праведни, че Аллах като благодарност за тяхната вяра ги дарил с керамет (чудотворна сила). За да стане един суфия светец, най-напред той бил учител или водач, наричан баба (баща). През целия си живот, ако събирал около себе си ученици, той ставал глава на суфитски орден, който след смъртта му бивал преименуван на негово име. Освен членовете, така наречените дервиши, към всеки орден са били прикрепени и голям брой миряни – послушници и по такъв начин влиянието на ордена прониквало във всички слоеве на мюсюлманското общество. От своя страна един мирянин, за да стане член на определен орден или суфия, трябвало да си намери шейх (наставник) – т.е. свят човек с богат опит и задълбочени познания. Най-ранното от тези големи братства датира от ХІІ в.
Сред помаците силно е разпространен зикирът или саляватът (възпоменание и хвалби). По време на тези споменавания се използва броеница. Освен това и сред тях се разказват истории за евлии, евлии жени, хъзърнебии, евлии покойници, и пр. Наличието на тюрбетата също е предпоставка за разпространяването на исляма сред помаците от суфии. Примери в това отношение са тюрбетата на братята Охран, Йенихан и Саръ баба, които се намирали в Средните Родопи. В гръцката част на Родопите, в с. Мемково, близо до Ксанти, имало и четвърто тюрбе. Съществувало и тюрбе в Смолян на шах Хюсеин Ефенди. Суфитското братство, разпространявало исляма в Татарпазарджик, е халвентия, основано в Кавказ. Халвентийското движение шабания пък се развивало в Неврокопско (Г. Делчев). В Македония, Косово и Албания ислямът се е разпространявал чрез суфитските братства на садиите. Те
21
са възникнали недалеч от Дамаск, в Сирия. Мелемия или меламия – нурия също е разпространявало исляма в Македония и Косово, но в по-късните периоди на Османската империя. Други братства са шазилия, които също са дошли от арабските земи в Косово. В Македония се намирали също текета на суфитското течение рафа. Те са в Битоля, Дебър, Скопие, Тетово и т.н. Тези суфии дълго време поддържали връзки с центровете си в Египет и Сирия.
Много историци, като Иречек например, са на мнение, че голяма част от павликяните и богомилите на Балканите през този период приели исляма. Например за успеха при завладяването на териториите, а после и при разпространяването на исляма сред селяните на Балканите са допринесли смутовете и анархията преди османския период. През 1211 г., цар Борил свикал събор срещу богомилството. На участвалите в него богомили било внушено без никакъв страх да разяснят учението си. След като приключил религиозният спор, на една част от тях насила била наложена православната вяра, а другите, които оказали съпротива, били подлагани на различни мъчения и заточения в пограничните райони. Павликянството и богомилството в ловешка област се е разпространило в изключително големи мащаби. Възникнали са дори еретически селища като Горан, Долно Павликени, Бъхирево, Горно Павликени, Лъжене, Тележени, Сокъево и Калугерица. Има не малко исторически данни, които показват, че в този край е била силна борбата против еретическите учения. Например двата преписа на синодика на цар Борил против богомилите са ловешки. В единия, наречен дриновски, преписан през XVI в., остро се разобличават българските еретици. Исторически легенди и предания говорят, че в с. Горно Павликени ловешко, поп Богомил е проповядвал своето учение и е бил убит тук, в местността Каменица. Католическата църква също водела ожесточена борба срещу тези учения. Тя разрешавала еретиците да бъдат продавани като роби, с което към средата на ХV в. се отворили вратите за масова търговия на босненски патаряни. Средновековна Босна се превърнала в източник на роби за запада. Балканските еретици са били лишени от всякаква закрила и нямали какво повече да губят. Те открили пътя на османлиите и на тяхното религиозно учение. На Балканите постепенно се установили суфитските братства на мевлеви, накшибенди, халвети и пр. И тъй като и едните, и другите имали близки религиозни възгледи, богомилските селски общини били привличани от тях и
22
убеждавани в ислямската религия. Ислямът са приемали най-вече тези, които наскоро със сила са били принуждавани да приемат католицизма или православието.
В България най-рано павликянството се разпространило от някой си Сантаварин. Това се споменава в едно писмо, написано между 886-897 г. от епископа на Неокесария Стилиян до римския папа Стефан V. Сантаварин най-вероятно е бил потомък на павликяните, които били колонизирани от Константин V и Лъв ІV в края на VІІІ в. По време на управлението на Йоан Цимиски (969-976) били докарани нови групи павликяни от Сирия и Армения и заселени в град Пловдив и в неговите околности. Освен в Тракия, през Х в. павликянството започнало да прониква и в Македония, тъй като по тези земи били заселвани много арменци между годините 988-989 по нареждане на византийския император Василий ІІ.
Павликяните, колонизирани от Василий ІІ, създали благоприятна почва за разпространението на богомилството в Тракия и Македония. Свидетелство за това, че в Македония е било силно разпостранено богомилството са съхранените и до днес названията на селата Торбачи, Богомила, Кутугерица, Богослов, Богословец, Йеремия, на долината Богомилско поле и пр. В Македония били разпространени и такива богомилски названия, като бабуни, торбеши, кутугери и пр. Също така съществували легенди, че родното място на поп Богомил било село Богомила и че неговият гроб се намирал до самото село. През Х в., освен в тези области, павликяни и богомили имало и в Северна България. Това личи и от надписа върху каменна плоча на една средновековна църква в град Ескус, в близост до р. Дунав (днес с. Гиген), изписана от някой си монах Ананий.
Богомилството възникнало през Х в. по време на управлението на цар Петър. Името си дължи на своя основател и пръв ръководител поп Богомил. След смъртта му начело на богомилите застанал неговият ученик Михаил. Около главния ръководител се групирали неговите ученици, наричани апостоли по аналогия с учениците на Иисус Христос. Благодарение на дейността на богомилските проповедници, учението им печелело все по-широка популярност, в резултат на което през ХІ и ХІІ в. възникнали голям брой религиозни богомилски братства (общини), начело на които стоял старейшина, наричан дедец, комуто помагали няколко сътрудници.
23
Богомилите се делели на три групи. Начело стояли т. нар. съвършени. Те били най-добрите познавачи на учението и главните му разпространители и организатори. За представителите на първата група било задължително спазването на всички норми на учението. Те не се женели, отказвали се от всякаква собственост, водели скромен и умерен живот, не ядели месо, не пиели вино, избягвали шумните веселби, обличали се в тъмни дрехи подобно на монасите. Единственото им занимание било със свещените книги под ръка, Йоановото евангелие (Тайната книга) и Катарския требник да проповядват своето учение. Другите две категории са – вярващи и слушатели. Вярващите били членове на братство и имали право да участват в извършването на религиозните обреди. Били задължени да спазват известни религиозно-морални правила, да постят в определени дни, да се молят често и пр. Строгият аскетичен живот за тях обаче не бил задължителен. Те можели да се женят, да притежават имущество, с една дума – да живеят като обикновени хора. Що се отнася до слушателите, те не участвали в религиозните обреди на богомилските братства и от тях не се изисквал някакъв по особен начин на живот. Единствено те били поучавани да спазват религиозните и морални норми.
Съвършените богомилите имали свой религиозен морал: били скромни, не се смеели на глас, не любопитствали и пр. Въздържали се от женитба, от ядене на месо и от пиенето на вино, тъй като смятали, че те са от дявола. Богомилите се молели четири пъти през деня и четири пъти през нощта и произнасяли молитвата ”Отче наш, ти който си на небесата ...”. Молитвите си към Бог отправяли в обикновени молитвени домове, а не в църкви. Не се молели на икони, тъй като ги смятали за идоли и наричали православните и католиците идолопоклонници и езичници. Не се кръстели и не кръщавали децата си. Не извършвали литургии и другите служби, тъй като приживе Иисус също не ги е извършвал и ги смятали за излишни. За причастието те твърдели, че хлябът не е тялото на Иисус, а си е обикновен хляб, a виното не е кръвта на Иисус, а си е обикновено вино. Не признавали мощите и не признавали Стария Завет, тъй като той бил от времето преди привидно да се роди човекът Иисус. Съвършените богомилите избягвали труда и изглеждали като просяци и бедняци. Приканвали сподвижниците си да не се изкушават от храната, питиетата и облеклото, за да не заприличат на езичниците. Ненавиждали царя, хулели богатите и
24
не признавали църковната йерархия, тъй като по времето на Иисус такава не съществувала и наричали висшите православни духовници ”слепи фарисеи”. Учението им гласяло, че духовните неща са сътворени от Бог, а материалните – от дявола. Поради тази причина те се стараели да не се изкушават от плътското и материалното. Според тяхното учение Бог създал седемте небеса и вселената и под тях необитаемата и неустроена земя. Най-близо до Бога бил Сатанаил, който бил добър ангел, но след като се възгордял, Бог го изпратил на неустроената земя. Наричали дявола Мамон или Сатанаил и го смятали за паднал ангел, на когото Бог заповядал да благоустрои неустроената земя и да създаде човека. На Сатанаил му била дадена власт да контролира и природните явления. Но тъй като Сатанаил не изпълнил изцяло желанието на Бог и заблуждавал сътворения от него човек, на земята бил изпратен избавителя на човечеството Иисус. Богомилите признавали Иисус за по-малкия син на Бога, но не му придавали божествена същност. Отхвърляли наименованието на Дева Мария – Богородица, възприето от православните и католиците, и го смятали за богохулно. Ненавиждали кръста, тъй като на него привидно бил разпънат Иисус, а и защото бил средство за мъчение. Както в богомилството и другите подобни учения, така и в исляма Иисус се смята за човек, а не за Бог. В корана се казва, че Мария била известена от ангел Гавраил, че ще ъ се роди син. И въпреки че нямала полов контакт с мъж, тя с благословията на Аллах, го родила. Но за разлика от християнството, в исляма се твърди, че Иисус не е разпънат, а е възнесен от Аллах, докато вместо него е оприличен и разпънат предателят му.
Според Димитър Ангелов богомилите и павликяните са населявали териториите на Мизия, Тракия и Македония. Днес помаците също населяват тези територии. Това се посочва и в османските феодални регистри, в които е отбелязано, че там, където най-компактно били съсредоточени привържениците на еретическите учения, в хода на завоеванията са регистрирани първите случаи на ислямизация сред местното население. Това доказват и обнародваните оригинални османски обширни дефтери от М. Окич, с които частично били определяни областите с патарянско население в Босна и на тяхната ислямизация. Това станало благодарение на специалната регистрация на богомилите, според която те били записвани като кристияни за разлика от останалите местни жители,
25
записани като гербан или кяфир (неверник). От ХV до края на ХVІІ в. тези области вече били ислямизирани.
Освен специалната регистрация богомилите и павликяните са попълвали и редиците на населението със специален статут. Това е отбелязано и в многотомните трудове за историята на Османската империя на австрийците Хамер и Цинкайзен. Според тях при настъпването на османлиите в териториите на Балканския полуостров, било регистрирано и населението по своята верска и етническа принадлежност. От страна на османската власт били полагани особени усилия за откриването на два вида “нестандартни” населения, сред които са били еретиците, които не изповядвали християнството по начина, който бил изповядван от католиците и православните и тюрките заселили се на Балканския полуостров преди османското нашествие. Като след откриването на тези населения османската власт ги поставяла в привилегировано положение. В това отношение важни исторически данни за ловешко или по-специално за селата Градешница, Галата, Торос и др. се откриват в регистъра на войнуците от 1548 г. От регистъра проличава, че част от мъжкото население в споменатите села били войнуци и ямаци. В българската историография въпросът за ролята и мястото на войнуците е добре осветлен. Те са били част от населението със специален статут, сред които са били кюмюрджиите, маданджиите (миньорите), дервенджиите (пазачи на проходи) и пр. Войнуците били спомагателно поделение на османската конна войска и се грижели за султанските придворни конюшни, както и за конете по време на война. Едно от основните им задължения било шест месеца в годината – от 1 април до 1 октомври – да косят трева на султанските ливади и да я редят на купи за сено. Много често част от войнуците били наричани търпанджии, което означавало косачи на сено. Населението със специален статут като войнуците не влизало в списъка на раята и ползвало известни привилегии срещу службата си. Те били освободени от някои данъци, като испенч (десятък), върху солта, дървения материал и др. Войнуците били под командването на независим войнук бей. Важно е и уточнението, че редовете на войнуците, а и на останалото население със специален статут, се попълвали от синовете или близките на починалия или избягалия войнук. В друг османски документ от 1576 г., отнасящ се за с. Бабяк в Западните Родопи, се споменава, че в селото е имало джелебкешани (овцевъди), които имали задача
26
да доставят годишно определено количество месо за нуждите на османската власт. Те също са се причислявали към населението със специален статут. От документа, съдейки по имената, личи, че жителите на селището от скоро започнали да преминават към мюсюлманската религия.
Най-старият запазен регистър на Егейската низина около Ксанти и Комотини и по южните склонове на Родопите, е регистър 0,89 в колекцията на Муалим Джевдет в градската библиотека ''Ататюрк'' в Истанбул от 1454-1455 г. Става ясно, че 3/4 от населението на низината се състои от мюсюлмани с мюсюлмански имена. Част от това население все още били номади – юруци и 1/4 – християни. Това е сравнително ранен период, но за съжаление архиви от по-ранните години на Османското владичество не съществуват. За Даръдере (Златоград) в османските архиви било отбелязано следното: от 1516 г. имало 12 мюсюлмански и 28 християнски домакинства, през 1528 г. – 15 мюсюлмански и 39 християнски домакинства, а през 1558 г. – 38 мюсюлмански и 60 християнски домакинства. Това означава, че мюсюлманите са живели там още преди насилствената ислямизация, осъществена се според някои историци в средата на ХVІІ в. Преди османлиите да навлязат на Балканите, в областта Меропа (днес Смолянска област), която обхваща споменатия район, сред населението са били разпространени богомилски и павликянски възгледи. За разпространяването на това учение тук се допуска голяма роля да са играели и заточените в граничните райони богомили от цар Борил през 1211 г., след свикания от него събор срещу богомилството. Освен в Родопската област, богомилството и павликянството имали свои привърженици и в пловдивско, пазарджишко, Драговития, намираща се на североизток от Солун и в други райони на Тракия и Източна Македония.
Османският регистър, обхващащ значителна част от Родопите, отнасящ се за годините 1516-1517, се състои от 855 страници и включва всички селища в казите Диметока, Ипсала, Фереджик, Стара Загора, Чирпан, Пловдив (Филибе) и Татарпазарджик, султанските ханове, тимарите и вакъфите. През 1516 г. ислямизацията в Чепино вече е започнала. В същата година в чепинските села има общо 624 домакинства, 12 от които са мюсюлмански. Българите носят имена като Велчо, син на Златко, Петко, син на Райо, Радул,
27
син на Прослав и пр., докато мюсюлманите използвали за фамилно име Абдуллах.
В Лъжене, (сега част от Велинград), е имало по това време седем мюсюлмански домакинства, всички с фамилията Абдуллах. Важно е да се отбележи, че всички тези седем домакинства владеели пълен чифт, т.е. парче земя, за което се е смятало, че може да осигури добро материално положение на едно семейство. В българската историография често се посочва, че християните приемали исляма, понеже били бедни земеделски стопани, които се изхранвали от малък къс земя и били неспособни или не желаели да плащат данъците си. В този случай такъв мотив не би могъл да играе съществена роля. Същата картина се разкривала и в другите чепински села.
Следващ пример е Ракитово. През 1516 г. селото имало 91 домакинства, като 6 от тях са мюсюлмански. Двама са синовете на Абдуллах, другите четирима имали за баща съответно Ахмед и Ибрахим. Ако приемем, че Ахмед и Ибрахим са също местни жители, което не е сигурно, тогава излиза, че към края на ХV в. населението на Ракитово изглежда е започнало да преминава към исляма. Пет от тези шест домакинства притежавали пълен чифт. Само Балабан, син на Ибрахим, бил бедняк, т.е. дребен земеделски стопанин. Всички синове на Абдуллах владеели пълен чифт. Последният споменат мюсюлманин – Хасан, син на Синан, също е мюсюлманин второ поколение. Обобщавайки, можем да кажем, че през 1516 г. 10% от жителите на чепинските села били мюсюлмани. Този регистър бележи началото на бавен процес, който се е проточил повече от две пълни столетия. Данните от 1528 г. са с обобщаващ характер, като цялостният брой на населението слабо е намалял, но мюсюлманите са се увеличили от 21 на 28 домакинства, или от 4% на 5%. Повечето от тях живеели в Ракитово, където съставлявали 12% от населението на селото. До тук установихме, че мюсюлмани през тези периоди в чепинските села е имало, но не е ясно дали първото поколение са местни жители, приели исляма или преселени дервиши. Колкото до името Абдуллах, то може да бъда дадено както на новоприел исляма местен жител, така и да е собствено име на даден мюсюлманин. Към 1570 г. чепинските села също имали свой дял в общото увеличение на населението на империята, макар и то да е по-слабо, отколкото другаде. Общият брой на домакинствата е бил 839, но мюсюлманите не са били по-
28
малко от 196 или 26% от цялото население. В Костандово имало относително най-голям брой мюсюлмани – 49, а християните са били 64. В абсолютни цифри в Ракитово имало най-голям брой мюсюлмански домакинства – всичко 78, или 38% от цялото население. Забележително е, че в Каменица, която векове наред остава чисто християнска, през 1570 г. имало 5 мюсюлмански домакинства и четири неженени мюсюлмани. Село Баня също започнало силно да се ислямазира - 31 от всичките му 127 домакинства били мюсюлмани, като е 24%. От друга страна Дорково и Корова останали изцяло християнски. Всички тези цифри показват, че икономическият аргумент за приемането на исляма трябва да се приема с големи резерви. Той не обяснява защо в едно село в чепинската долина преминават към исляма, а в друго, поставено при същите условия, закони и данъчно бреме - не. Във всички случаи важни са други фактори. И тези фактори са свързани с населението, което най-вероятно е било павликянско. Изхожда се от факта, че през годините 1079-1089, по време на управлението на византийският император Алексий I Комнин, са регистрирани множество въстания на павликяни, които живеели в близост до този район.
Регистърът на големите вакъфи в Източните Балкани от 1595 г., съхраняван в Анкара, осветлява продължителността на този процес. В същото време той показва отново промените в населението. Мюсюлманите са се увеличили от 193 на 216 домакинства, а християните са намалели от 641 на 472 домакинства. Може би това се е дължало на миграцията по посока към низините, а може би е резултат от епидемии или от растящите икономически трудности в империята към края на XVI в. Броят на мюсюлманите слабо се е увеличил, което сочи, че процесът на ислямизация продължавал. През 1595 г. 31% от цялото население на Чепино били мюсюлмани, много от които вече трето или четвърто поколение. Костандово и Ракитово били наполовина мюсюлмански. Баня, в която през 1569 г. те били 24%, сега вече са 38%. Ислямизацията в XVI в като бавен, стабилен и доброволен процес е добре изразена в цифри. Джизае регистрите от XVII в показват, че районът на Чепино частично се е възстановил от удара в периода около 1595 г. Християнското население е нараснало към 1633 г. и останало стабилно до 1639 г., но отново намаляло към 1641 г. - от 593 на 479 домакинства, или с повече от 100 домакинства. Може би някои от тях са емигрирали към низината или значителна част са приели исляма, което с точност не
29
може да се докаже. Към 1640 г. се стига до повратна точка, когато мюсюлманите в района са съставлявали половината от населението. Всички регистри, включително и този на джизае, посочвали имената на поповете в селата. Човек на име Методи Драгинов не фигурирал в регистъра от 1641 г. Така през 1696 г. са записани общо 207 души, което в една нормална структура на населението би означавало около 150 домакинства. Най-забележително е, че след т.нар. масово помохамеданчване във всичките седем чепински села все още имало християни. В Дорково е имало 63 мъже християни или около 46 домакинства. Имало е също "синове на поп". Извънредно важно е и че в село Каменица, което според разказа на Драгинов е мястото, където отивали оцелелите християни, всъщност те значително намалели от 120 домакинства през 1639 на 90 през 1641 г. и около 50 домакинства през 1696 г. Докато жителите на Корова, предполагаемото родно място на поп М. Драгинов, са били християни. Регистърът на вакъфските села и градове към Сюлеймание от 1712 г. показвал, че християни и мюсюлмани живеели заедно. Каменица е останала приблизително същата, както и преди, с 55 домакинства, но мюсюлманите, които са живеели там през XVI в., са се преместили някъде другаде, най-вероятно в почти ислямизираните села наоколо. Във всички случаи важно е, че регистърът от 1712 г. показва, че тогава във всичките седем села е имало християни. Като цяло към 1712 г. 89% от чепинското население са били мюсюлмани. Между годините 1712 – 1842, когато са били изготвени регистрите "Temettьat", се вижда как населението на Чепино като цяло нараснало от около 900 на близо 1200 домакинства, или с 5000-6000 души. Християните са се увеличили малко по-бързо, може би защото те имали по-големи семейства, както е и в цяла България през ХIХ в.
Първият документ, който доц. д-р Кемал Гьозлер от Uludağ Universitesi, İİBF в гр.Бурса проучил, е от 1497 г. и се отнася за ловешката област. Целият документ не е запазен, а само една част от него, която се състои от 60 страници. Според него общият брой на мюсюлманските семейства е 4, разпръснати в 3 села. Първото мюсюлманско семейство живеело в с. Извор. Християнските семейства в с. Извор по това време са били 31, а имало също и четирима неженени. Другите села, в които са живеели мюсюлмани, са Реселец и Тодоричане. В с. Реселец по това време имало 1 мюсюлманско семейство, 39 християнски и 4 неженени, а в Тодоричане – 2
30
мюсюлмански семейства, 17 християнски и 1 неженен. Имената на членовете на семействата не са известни. Подобни данни за селата Горна (Луковит), Бъркачево, Блъсничево (Румянцево), Буковча, Галата, Горник, Койнаре, Комарево, Попица, Търнак, Радомирче, Тлачене, Угърчин и т.н. липсват. Вероятно те не са съществували по това време или данните за тях липсвали в документа. Във включените в документа общо 24 села броят на мюсюлманските семейства по това време е бил 4, а на християнските – 487 с общо 34 неженени. Павликяните и богомилите също са били вписвани в тези документи. В друг документ от 922 г по хиджра (1516 г.), валиден по времето на султан Сeлим I, данните за ловешкия район са еднакви с тези на ММ 11, но са по-обширни. Документът е от 1516 г. Селата, които по неизвестни причини липсват в документа от 1479 г., тук се срещат. Това са Бъркачево, Блъсничево (Румянцево), Боковча, Луковит, Комарево, Койнаре, Попица, Радомирче, Търнак, Тлачене и Угърчин. Селата, в които живеят мюсюлмански семейства през този период, са вече 9. Те са: Черкова, Червен бряг, Извор, Лешница, Реселец, Роман, Рупче, Торос и Угърчин. Синовете на Абдуллах са 42% от останалите мюсюлмани. Християнските семейства също са се увеличили. Докато през 1479 г. те били 487 а неженените – 35, то през 1516 г. са вече 1472 семейства и 46 неженени.
До 1545 г. се отнасят два документа. Номерирани са като TD 416 и TD 452. Липсват им първите страници. Характерното и тук е, че са се увеличили селата с мюсюлмански семейства - от 9 домакинства през 1516 г., те са станали 13. Броят на изцяло християнските села е намалял. Селата с мюсюлмански семейства са Чомаковча, Хубуване, Крушовица, Лешница, Луковит, Петревен, Попица, Реселец, Роман, Сухаче, Тодоричане, Угърчин и Яница. Синовете и внуците на Абдуллах са вече 72% от населението.
За периода 1579 г. в Анкара се съхранява архивен документ КК58. Копие на същия се намира и в BOA в Истанбул, като TD под № 718. Документът е от 987 по хиджра, а султанът, който управлявал, е султан Мурад III. Първите му страници липсват. Липсващите през 1545 г. села Брегите и Галата тук са отбелязани. Вероятно те са от този период. В ловешкия район от общо 40 села в 22 има мюсюлмански семейства. Това са: Бяла Слатина, Бъркачево, Чомаковча, Черковна, Червен бряг, Галата, Хюван, Извор, Койнаре, Крушовица, Лешница, Луковит, Петревен, Попица, Радомирче, Ре-
31
селец, Роман, Рупче, Тодоричане, Торос, Угърчин и Яница. През 1545 г. мюсюлманските семейства са били 25 и имало 9 неженени, а през 1579 г. вече били 126 и 71 неженени. Въпреки че мюсюлманите са се увеличили, общият им брой е 21% от цялото население на района. Това означава, че и християнските семейства са се увеличавали, което се дължи най-вече на преселилите се в този район. Докато в мюсюлманските семейства имената са били Ахмед син на Мустафа, при българите имало имена като пришълец Петко, пришълец Манол. През 1516 г. общо мюсюлманските семейства са били 42%, през 1545 – 72%, а през 1579 г. – 21%.
В доклад от 1659 г. на епископ Филип Станиславов, родом от с.Ореш, Свищовско, се съобщава за павликянските села от свищовско, плевенско и ловешко, за броя на семействата и колко от тях са приели исляма. За родното си село Ореш Станиславов споменава, че е имало 60 павликянски къщи и 30 семейства павликяни, приели исляма. Мюсюлманите имали вече и джамия. От доклада става ясно, че павликяните в село Ореш приели исляма между 1625 г. и 1630 г. Приели исляма павликяни имало и в селата Петикладенци, Брестовец, Козаково. И в трите от тях имало по 10 мюсюлмански къщи. В Долно Лъжене мюсюлманските къщи са били 30, а християнските – 17. В част от гробището на с. Галата и днес съществували арменско-павликянски гробове, на които на надгробните плочи е нямало никакви православни символи.
32
Терминологични аспекти на населението
Тук е нужно да се направят някои важни терминологични уточнения относно използваните в настоящата книга, а и в научната и публицистичната литература през различните периоди названия, обозначаващи това население. Тъй като терминологичната яснота има важно значение за по-доброто разяснение на същността на проблема, въвеждането и ползването на названието ”помак” се нуждае от подробен анализ и сравнение с другите използвани термини като: ”торбеши”, ”аповци” и ”гажели”; ”горани”, ”жупани”, ”ахряни” и ”бабечани”; ”българи мюсюлмани” и ”българи мохамедани”.
Названието ”помак”, както е известно, произхожда от чисто българските думи ”помагач” или ”помъчен”, които най-често се сочат от авторите, занимаващи се с този проблем. Популяризацията на това название започнала още през 20-те години на ХІХ в., като е изпреварила значително официалната популяризация на наименованието ”българи мохамедани”, което се среща за пръв път през 1931 г., въпреки че са били направени опити терминът да се въведе още през 1879 г. от М. Маджаров в една негова статия във вестник ”Народний глас”.
Терминът ”мохамеданство” е неправилен от чисто теологична гледна точка, тъй като според ислямската религия пророкът Мухаммед не е Бог, а е пратеник на Бога, за разлика от будизма и християнството, където на Буда и Христос им се преписва божествена същност. През втората половина на 80-те години по времето на т. нар. ”възродителен процес”, терминът ”българи мюсюлмани” се използвал и за българските турци. Освен това и голяма част от циганите, изповядващи исляма и живеещи в близост до помаците, също се самоопределят като ”българи мюсюлмани” или ”българи мохамедани”, което до голяма степен пречи на статистическите изследвания.
Според регистъра на войнуците в ловешко от 1548 г. със специален статут са били и т. нар. ”ямаци”, което в превод от османотурски език означавало ”помагачи”. Както стана ясно и от посоченото по-горе, разпространението на наименованието ”помак” започнало през 20-те години на ХІХ в. То е свързано с едно съобщение от ловешкия край на местните мюсюлмани до османската
33
власт, че Калиник, игумен на Карлуковския манастир, е приготвял сухари за руската войска и е съградил църква при манастира без разрешение. По такъв начин населението било в помощ на османската власт, като съобщавало нередностите, извършени от немюсюлманите.
В помощ на османската власт в Никополския вилает още през ХV-ХVІ в. от това население са се набирали военни части. По това време част от това население вече е приело исляма. В поименен регистър на войниците от бригадата Саръ Шабан от 1841 г., отнасяща се за казата Ахърчелеби, се посочва, че в империята продължавало набирането на войска сред помаците за османската армия. Освен в споменатите райони, помаци били изпращани в армията и от всички други краища, като тиквешките и мегленските помаци служели и в султанската гвардия. Поради тази причина не е изключено и войската на Осман паша при Плевен да се е състояла от помаци от т. нар. ”помашка нахия" в ловешко.
Сред помаците се набирали и доброволчески отряди в помощ на османската власт при потушаването на бунтове и въстания, като тези отряди били наричани още и башибозушки. Такива чети например били създадени от тетевенски помаци през 1869 г. Като повод била използвана заплахата от четата на Филип Тотьо, поради което струпали от две до три хиляди души пред град Тетевен. Градът дължал своето спасение единствено на наместника на каймаканина от Орхание (Ботевград) и на армията. Наред с това в целия ловешки район вълнение сред помашките чети настанало и през 1872 г., когато е станал обирът на Арабаконак. В Родопите например такива били четите на Ахмед Барутенлията и Ахмед Тъмръшлията, които били в основата на п
|
Помашки вестник готвят в Смолян
