Споделям моя опит, с надеждата да помогна.

НИКОГА НЕ ВЯРВАХ, че е възможно да спра да пуша.Страхувах се, ако някой ден нямам пари за цигари, как ще живея.

Първо примерите около мен:
Баща ми - пуши предполагам от казармата. Последните години никой не можеше да разбере колко точно цигари пуши, защото той предвидливо имаше безброй отворени кутии във всяко кътче около него. От две години е с диагноза ХОББ / от това умират пушачите, не толкова от рак/. Да кажа , че е мъчително - малко ще е.
Мъжът ми – пуши от преди казармата. Няколко опита да ги откаже, най дългият с продължителност над 1 година, другите по няколко месеца. След всеки “отказ” пропушваше в по-голямо количество.
Децата /пълнолетни/ - пушат и се крият и си мислят, че това с вредата и зависимостта от цигарите изобщо и категорично не се отнася до тях.

И сега аз. Пуша от гимназията, но след като родих децата и за почнах /напрегната/ работа, станах пристрастен пушач с количество почти 2 кут.средно на ден. В последните няколко години самата аз изпитвах отвръщение от този си навик – и аз, и жилището, и офиса, и вещите ми – всичко миришеше ужасно, аз самата изглеждах ужасно с цигара и пълен пепелник на бюрото. Мъчно ми беше за баща ми, но и за мен самата и за мъжа ми и децата ни.

Много неочаквано, към 15-16 декември миналата година
осъзнах, че вероятно почти от две денонощия не съм пушила. БЕЗ НИКАКВА КОНКРЕТНА ПРИЧИНА и без да съм го искала или осъзнала. И досега не пуша.
По точно за целият период, който е четери месеца съм изпушила вероятно 4 кутии общо. Но не изпитвам никакво напрежение или никотинов глад.

Не правя изводи и препоръки, вероятно всеки ще изтълкува случките различно.