Това за мака - без коментар!

Волята - дааа, да спреш пафкането въпреки, че ти се пафка като за световно. Има и друга възможност, да спреш пафкането благодарение на това, че осъзнаваш каква тъпня е то, неее, не прави грешката, че това би следвало да мобилизира волята ти, не! Това води до единственото, най-естествено и в унисон с вътрешния ти мир и здрав разум -> непафкането, то се превръща в най-удобния начин на съществуване. Трудно ти е да го разбереш по този начин, затова и виждаш заплаха за теб в другите пафкачи и обявяваш война на тяхното пафкане, чрез държавата, обществото и институциите. Съвсем откровено трябва да ти кажа, че този път към непафкане ми се вижда непосилен, аз не бих услял оттам. Не е ли много по-просто да се концентрираш в собственото си непафкане. Предлагам ти да се концентрираш повечко върху удоволствието от това, че не пафкаш, отколкото върху недоволството си към тези които продължават да пафкат. Пафкачите не са глупаци, направи си експеримент, попитай близки твои приятели които пафкат дали искат да са пафкачи. Да видим колко 'да' ще събереш, но постави въпроса правилно, така: 'ако можеше да избираш отново, без да влагаш никакви усилия, би ли избрал да си пафкач или предпочиташ да не пафкаш?'


Ето и малко дословен Уоубегър за разтуха:

Извънземният кораб навлизаше вече с грохот в горните слоеве на атмосферата, по своя път към ужасяващата пустота, която разделя твърде малкото неща във Вселената.

Неговият обитател, извънземният със скъпия тен, се отпусна в единичното си кресло. Неговото име бе Уоубегър Безкрайно Удължения. Той беше човек с цел в живота. Не много добра цел, както той пръв би се съгласил, но все пак беше някаква цел и която го държеше в движение.

Уоубегър Безкрайно Удължения беше - всъщност е - един от малкото на брой безсмъртни същества във Вселената.

Онези, който са родени безсмътрни инстинктивно знаят как да се съобразяват с това, но Уоубегър не беше от тях. В действителност го беше намразил това бреме от безметежни копелета. Безсмъртието се бе стоварило върху му в резултат в резултат от недоглеждане при нещастен слуай с ирационален ускорител на частици, течен обяд и чифт гумени връзки. Детайлите в случая не са от значение, понеше никой никога така и не успя да възпроизведе точните обстоятелства, при които всичко това протече, а много хора завършиха опитите си придобивайки или много глупав, или много мъртъв вид, или и двете заедно.

Уоубегър притвори очи със сутор и уморен вид, пусна малко лек джаз по корабното стерео и се замисли, че той би могъл да го е създал…

В началото всичко беше майтап. Той се забавляваше като водеше опасен живот, поемаше всякакви рискове и си докарваше добри пари от доходоносни дългосрочни инвестиции, при това просто надживяваше всекиго.

…

Така всичко започна да му писва. Веселите узмивки, които раздаваше на погребенията на другите хора, започнаха да избледняват. Започна да презира Вселената като цяло и всекиго като частност.

Това беше моментът, когато откри своята цел в живота, онова нещо, което му даваше сили, и доколкото самият той можеше да прецени, вечно щеше да му ги дава. Ето какво беше то.

Да обижда Вселената.

Тоест да обижда всекиго в нея. Индивидуално, персонално, един по един и (с това в действителност реши да се захване) по азбучен ред.

Когато хората възразяваха - което понякога се случваше да направят - че планът му е не само погрещен, но и направо невъзможен поради броя на хората, които се раждат и умират всеки момент, Уоубегър просто ги сковаваше със стоманен поглед и казваше: Човек може и да си помечтае, нали?

И така той започна. Намери космически кораб, направен така че да трае вечно, и го оборудва с компютър, който можеше да обработва данните, необходими да се следи цялото население на Вселената, и да обработва ужасно сложните маршрути.

Корабът на Уоубегър пресичаше вътрешните орбити на Слънчевата система и се подготвяше да бъде ускорен от Слънцето и изстрелян в междузвездното пространство.

- Компютър - проговори Уоубегър.

- Тук - метално се отзова компютърът.

- Сега накъде?

- Това изчислявам.

Уоубегър се загледа за миг във фантастичния накит на нощта, милиардите малки диамантени светове, разпръскващи светлина в безкрайния мрак. Всеки един, абсолютно всеки един от тях, фигурираше в маршрута му. Повечето щеше да преброди милиони пъти.

Представи си за момент как маршрутът му свързва всички обекти в небето като номерирани точки от детска главоблъсканица. Надяваше се, че от някое подходящо място във Вселената би могло да се види как в резултат от свързването се изписва една твърде, твърде грубиянска дума.

Компщтърът избибка, за да покаже, че е приключил със сметките.

- Фолфанга - каза и избибка той.

- Четвъртото населено място от системата Фолфанга - продължи той и отново избибка.

- Определеното времетраене на пътуването е три седмици - продължи по-нататък и отново избибка.

- Среша с малък гол охлюв - избибка компютърът - от рода А-Рт-Ър-Фил-Ипдену.

- Смятам - добави след кратка пауза, през която бибкаше - че си решил да го наречеш безмозъчен задник.

Уоубегър изгрухтя. Известно време наблюдаваше величието на Всемира през прозорците си.

- Мисля, че ще подремна малко.

. . . . .