Може би една от възможните причини за нежелание за излезане от анонимност е липсата на доверие*.

* липса на доверие в другите. Прекалено деликатно понякога. Необяснимо пълно, когато не е искано. Когато е търсено пък, поява на съпротива. Влияние на собствените усещания, несигурност... дори при липса на негативен опит.
* липса на доверие в себе си. Недоверието, че може да се "преглътне" чуждото поведение, като изнасяне на лично инфо... Опасения, че общуването може да е по лични теми, а такова общуване не винаги е търсено.

Бих ли извинила някого за такова поведение? Та нима "тук" не е мястото, където всеки може да решава и избира докъде и доколко да разкрие себе си? Та нима реалните ни познати знаят всичко за нас - след обичайната реплика в ежедневието "как си" - последващият машинален отговор "добре съм" или "горе-долу" разкрива ли бурята от мисли, ошуващи в главата....

Дистанцията си от другите всеки има право да определи сам. Но когато това дразни някого, то последният е в правото да го каже директно. В същото време като говорим за добро възпитание - такова ли е предявяването към някого на изисквания за точно определен начин на поведение за да общуваме с него? Добро възпитание или налагане на собствените си норми и виждания за това общуването в какви рамки трябва да е?

Ту лоша, ту добра..... ту и двете заедно.