Беше прекрасен августовски ден, аз бях отдавна край морето, синьото черно бурно море...момичетата - красавици облечени в трийсетина квадратни сантиметра еластичен плат, жадно събираха изобилието от слънчеви лъчи.
Аз тогава бях просто един войник. Имаше още 12 войнка на по 18....само моя приятел Тихомир беше като мен на 24. Той служеше като спасител на плажа, а аз като компютърен специалист.

Денят не се различаваше по нищо от останалите августовски дни, морето беше бурно и весело, игриво, разпенило любовта си във бяло, радващо се на флиртуващите с него лъчи на слънцето, пясъка ревнуваше ревнуваше и слънцето и морето, но само вятъра потъваше в него, понякога му разрошваше косите и го караше да се стеле като вълшебен прах по земята.
И тъкмо обяда беше се претъркулил и мен ме превземаше следобедната дрямка, както си стоях в едно от заведенията на 50-тина метра от плажа, чух истеричен плач, писък, викове, сърцето на една жена се раздираше....съпругът й се беше удавил. Беше се удавил и плуваше с гърба нагоре, а никой от спасителите не влизаше. Тихомир не беше на смяна, но нали беше спасител влезе да го извади.

Почувствах халидна и ужас, страх и бясно лутане на нещо неизвестно вътре в мен...то просто се блъскаше у стените на моята душа и не можеше да се спре, поне не веднага. За втори път виждах как живота си е отишъл....за втори път виждах удавник.
Той излезе от морето и просна удавника на пясъка, писъците на жената продънваха ушите ми, слънцето заслепяваше очите ми, морето раздираше сърцето ми, цялата красота, цялата ЛЮБОВ и романтика на този плаж бяха изчезнали. Беше се появил мрака - мрак по сред бял ден.
Видях Тихомир, той целия трепереше неистово, не можеше да се успокои. Подадох му хавлията да се стопли, седнахме пак в заведението и го накарах да изпие един-два коняка по сто. И аз пих, прегърнах го и го успокоих. После поиграхме тенис на корт и той съвсем се съвзе.

...И и после, дойде нощта, призрачна, като подпухналата лигаво бяла кожа на удавника, злокобно блестяща като златните му зъби, крещяща като продрания и проскубан глас на жената в пустото сюреалистично битие. Аз останах сам, сам със спомена, с усещането, със старохвете си. Болката и студенината ме преследваха във всяка частица въздух, която ме заобикаляше, във всяка глътка вода, във всеки предмет до който се докосвах, в топлият душ който си взех, в киното, в дискотеката - той писъкът на жената, очите на удавника, болката и страхът от Тихомир се бяха преселили в мен.
Те се бяха вселили в мен защото аз го желаех. Аз желаех той да спре да се измъчва и споделях болката и страховете му, за да му стане топло и уютно с мен, аз го обичах и обичам.

На другия ден го попитах, как се чувства? Каза че се чувства прекрасно, а аз се чувствах като парцал. Минаха седмици докато всичко от мен отшуми...докато страховете ми се отвеят като изсъхнали листа, минаха седмици докато сънищата ми отново се изпълниха с чудни поля и облачета, красиви светове и принцеси...минаха седмици докато аз се стабилизирам, а той отдавна беше забравил за всичко.

Любовта и обичта не се раждат от нищото за тях трябва да се борим, да страдаме, да се раздаваме и да ни боли заедно с човека който обичаме

Всеки си избира сам,
и приятелите
и радоста
и болката в живота,
и светлината
някой предпочитат
слънца,
други звезди,
трети неоновата лампа на работното им бюро,
или свещта - във влюбената вечер.

всичко е такова каквото е