казваш бил съм луд. луд?
ти не си виждала луд.
не знам какъв съм.
знам едно.
когато "паднеш", аз съм в теб.
когато есено време събираш листата окапали като сълзи на самодива. аз съм в теб.
когато вървейки по есения килим от листа ти идва да потънеш в дън земя от самота. тогава когато и сълзите не могат да опишат канската болка свиваща душичката ти като сърчице на врабче. аз съм в теб.
когато преди изпит пиеш кани с кафе и проклинаш съдбата за безсмислената безпътица задала се в живота ти. аз съм в теб.
сещаш ли се, там край морето, когато вървяхме заедно...аз в теб и ти в мен.
сещаш ли се когато с тънките си нежни пръсти, ровеше пясъка за розови мидички...а намираше мазутки. беше толкова спокойна и безгрижна, толкова омагьосана. а аз нямах нужда от нищо друго - ти, аз, залеза и онова носталгично грачене на чайките, което ме захвърляше на брега на далечни океани и непознати земи, онова грачене което ми миришеше на пържена цаца с бира във Варна. спомняш ли си. когато ти лежеше на пясъка с очи реещи се в звездите а аз бавно рисувах със пръстче сърчица по "пулсиращото" ти нагоре надолу коремче. спомняш ли си. плаках тогава. усетих те толкова близко и толкова Много че ми се плачеше. ей така. нито от радост нито от болка, не беше това плач, а стон, вълни от любов, усмивка, капки вечност падащи върху разтревожените ти устни. тогава беше толкова грижовна, толкова топла, жена която кара мъжът да се разлива от щастие.
и луната. една такава тънка и изписана като вежда на свенлива невеста, като косата ти...тънка струна която се усмихваше студено. тя светеше... светлината й напираше през листенцата на дърветата забулили любовната ни тайна. тогава ти ме целуна, за първи път... вървяхме много бавно а аз се реех любовен, тогава когато твоите бели маратонки ме настъпваха палаво, тогава когато ме гъделичкаше... тогава когато се смееше невинно и звънливо в топлата нощ.
умирах и се раждах когато ме хващаше за ръката. и ме дръпна, уж невинно, а страстно и тогава се усетих като девствен хлапак, бях забравил всичко, дори да се целувам, бях невинен непорочен, чистичък. целувах те плахо... целувах те ефирно, както целуват само боговете богове. целуваше божествено, едвам докосващо, изпълнено със копнеж и пламък, усещах гърдите ти до моите гърди... и как леко се повдигаше на пръстчетата на краката си... за да ме достигнеш. тогава когато се отпускаше в топлата ми прегръдка... ти се отпускаше в безкрая и потъвах в теб.
аз съм в теб.
виж гълъба там на прозореца.
виж нетърпеливото потракване с клюнът по ламарината.
виж трохичките.
виж дъждовните капки които попиват в перушината.
виж крачето което е закърняло.
виж необятния поглед
виж усмивката му.
всичко е такова каквото е
|