|
Това е частта от едно есе за краткото връщане на двама емигранти в България. Копирах тук частта за Силистра. Стиховете не са на автора а на Екатерина Йосифова
_______________________________________________
Ще ми се да напиша нещо и за Силистра, защото и тя влиза в моята България’2003.
Силистра е в най-отдалечения и пуст край на България – и не защото е гранична, а защото край нея не минават важни пътища, не се върти стокооборот и пътникопоток, не гърмят тирове и не се вият опашки от туристи и гурбетчии.
Лениво подплисва Дунава, поклащат се тръстиките, пеликани тракат клюнове из блатата, слънцето залязва на запад като портокал, оглеждащ се в прозрачните дипли на реката. Такава е картината на крайдунавска Добруджа, когато пътят напусне оживеното пристанище Русе и поеме към Тутракан и Силистра. Пусто е и тихо, акациеви гори цъфтят край шосето, селцата са нарядко, чешмичките и ханчетата – оглушали.
Смея да отбележа, че Дунава рядко блесва пред погледа на запътилия се към дивия изток. Пеликани има само във въображението на пътуващия – преди години снимах езерото Сребърна и успях да запечатам водното око, тръстиките, камъша, обаче пеликани – никакви. За сметка на това, цяла крайдунавска Добруджа е осеяна със скулптури на пеликани – кацнали, в полет, умъдрени, навирили клюнове и т.н. Циганите задигат бронзовите птици, но нови прелитат и кацат на нови места – няма край тази пеликанова симфония.
Силистра е класическа провинция. Там времето е замръзнало в безвремие, расте трева висока и прашна, нисичките тераси са обрасли волно с лози, носят се домашни миризми, казани с компоти къкрят между блоковете, деца играят и кряскат до среднощ. Цари уют и интимност, хората се познават, заедно висят по пейки и кафенета – а кафенетата на Силистра са много приятни, винаги са на две крачки, винаги са по път, сто на сто има място за теб и сервитьорката знае предварително какво ще поръчаш.
Такова едно кафе е “Мартини”-то на централния пасаж – бившата сладкарница “Силистра”, бившето кафене на Блага Вайзе, която навремето внасяше за него прочутото кафе Чибо. Лято е; рони се цветен прашец върху масичките, пъстра сянка е, наблизо бълбука шадраван; кафето е с много сметана, отвсякъде ти кимат познати и приятели, някои сядат на масата ти, поръчват нови кафета, после си тръгват, други пристигат, появяват се конячета, цигарки, сладоледи, съединяват се маси, тътрят се столове, идва сервитьорката от новата смяна, слънцето се мести, а с него и сянката. Така се движи времето в малкия град – чрез масичките в кафенетата си, чрез сенките и облаците си.
Движи се времето – почти незабележимо – и чрез голямата река, на чийто южен бряг е клекнала Силистра. Толкова е широк Дунава при Силистра, че се е разлял като залив, щедро е разточил ръкави край обрасли в млади гори острови – нататък, нататък текат мързеливо водите му, към делтата му в румънските земи.
Безлюдни са бреговете на голямата река; вярно, по горното течение се мержелеят металните чапли на пристанището, но през самия град Дунавът тече необезпокояван от индустрия и човешка суетня. Северният бряг, откъм Румънско, е покрит с гори; южният бряг е градския парк на Силистра, тук светят в охра камънаците на стари крепостни стени от римско време. Понякога минава рибарска лодка, понякога дълбачката за пясък започва да дудне равномерно, на опустялото пристанище за пътнически корабчета дрънчат само черпаците за шкембе чорба.
“Минава птица и минава облак,
почти докосват тищината обла
с прозрачни сенки. Слънцето минава.
Особената светлина остава.
Минават дъждове, минава вятър
и всичко по реда си на земята.”
Когато над Дунава минават дъждове – дори да е съвсем кратко пролетно приросяване – е удоволствие да си под тръстиковата козирка на ресторант “Дунав”, точно над ленивите зелени води, в които потъват дъждовните капки.
Обикновено се яде риба на тази тераса; всъщност, целият център на Силистра е умирисан свойски на печена скумрия. Миризмите долитат от пазарчето; отвъд сергиите му се вихри оживена бира-скара, тук се пекат прочутите в цяла България кебапчета, а в съседство с тях и споменатата риба. Лъщят масите, пени се запотената бира, премятат се люти чушки от туршия, цвърчат скарите, гъста димилка се къдри към небето и кара дори ниските облаци над Дунава да се облизват.
Дунавската градина има централна алея, детска площадка, фонтанче с жабчета, вездесъщите бронзови пеликани и дори паметник на Лев Николаевич Толстой, минал навремето през Силистра, но очарованието й е в развалините на старите крепости, които се вият като двугърби камили край бреговете на Дунава:
“...и дремят дни велики
край сънно мътен гъсталак
от тиня и тръстики.”
Дали са били велики дните на старите римски крепости, от които сега са останали само тревясали руини, не се знае; обаче, доста самоуверени трябва да са били дните, когато е строена турската крепост над Силистра – Меджиди табия.
Тя не е в развалини; напълно запазена е, ако и селяните от близкото Калипетрово да са мъкнали добре одяланите й камъни за градежи на курници и сайванти през последните сто години. Строена е по немски тертип, линиите й са изтеглени с геометрична точност, стените й са идеално прави, блокчетата й се напасват перфектно като ноти в партитурата на немска фуга, изсвирена от ръцете на безименен балкански майстор-строител. Бурна история има крепостта, попадала е ту в едни, ту в други ръце през поредицата от руско-турски, балкански, междусъюзнически и световни войни. В колекцията й мирно съжителстват немски каски с турски револвери и ятагани; по стените й още личат изровените дупки от гюллетата на обстрелвалите я топове.
Не само че са запазени стените на крепостта, ами и вътрешната й архитектоника е останала почти непокътната, тъй че посетителят с право може да изпита детинска радост от всичките й секретни входове и изходи, тайници, скривалища, двойни стени и задушаващо тесни пасажи с неочаквани развръзки – като лабиринта на Минотавъра е силистренската Меджиди табия! В полукръг се извива гръбнака на централното й тяло – тук са били спалните на защитниците на крепостта. Вътре е прохладно, направо студено за летен ден; сводовете са масивни и тежки, вие се коридорът край поредица от ветрилообразни ниши от едната страна и вдълбани прозорчета от другата.
Крепостта е възстановявана скоро, с пари на Европейския съюз, иначе преди това спалните са били свърталища на наркомани. В бяло светят стените, мирише на прясна мазилка – и някак навява на манастирско шушукане този прохладен, извит в полукръг пасаж. Сякаш оттук са минавали монаси, а не войници, сякаш под сводовете му са звънтели православни песнопения, а не подковани ботуши и тънки саби.
И сякаш в нишите са отлежавали бъчви с гъсто манастирско вино...
Душата на Силистра е в нейните румънски къщи.
До 40-те години на двадесети век Силистра, ако и изконно българско селище, е била румънска територия, така както в Румънско е била и онази бяла вила с минаре по северното Черноморие, която е известна като двореца на румънската кралица Мария.
От румънците са останали румънските къщи – тези тежки бисери на влашката архитектура, тези тумбести гнезда на богати чокои, клекнали като патици по сенчестите улици край бреговете на Дунава. Най-ефирната им посестрима е вила Конха, непосредствено до Дунавската градина, а най-богато украсената е сградата на бившия пионерски дом (понастоящем детска градина). Тук влизат десетки лични сгради, ползвани за обществени нужди, както и безброй стари къщи между реката и центъра, оставени да се рушат и изчезват полека от битието на Силистра. Никой не се интересува от тях, гаснат си мърцина еднокатни и двукатни домове по тихите, напоени с липов мирис улици. Изтърбушват се дълбоките покриви, пропадат приказните капандури с малките си покривчета, къртят се вълнистите дървени стрехи, лющят се ‘веждите’ на корнизите, белят се мазилки, пиластри и стълбища.
Казват, че старите къщи са с дебели стени – лете са прохладни, а зиме са топли; по прозорците им можеш да редиш два реда саксии, а по таваните им да разиграваш куклени театри.
Странна драматургия се разиграва в дворовете им сега. Бедността е принудила съжителството на различни наематели – един е пристроил стъклено предверие към официалния вход и го е накачулил с всевъзможни дрипалаци, друг е изкормил бивш прозорец за да отвори страничен вход, трети се е почесал и е решил, че таваните са прекалено високи, та е стъкмил два етажа от един с помощта на криви ламаринени стълбища. Тук дреме мотоциклет по капли, там доматки цъфтят в лехички, прани гащи се веят над строшени стъкла и ръждиви работилнички от подръчни материали.
Как се купува такава къща? На части, от кого, има ли съгласие между наследниците? Мизерията е фрагментирала някогашните богати еднофамилни къщи и е видно как фрагмент срещу фрагмент воюват в горчив конфликт между бедни и озлобени наематели.
Като гнили кайсии се скапват старите къщи в ленивото безвремие на обезлюдена Силистра. Накрая и за ракия няма да стават.
|
Силистра 2003
