|
|
|
|
|
Седнахме да вечеряме в малката кухничка. Масата е от времето когато тук е било фурна, масивна, борова, накълцана от безброй ножове; цепките, циментирани с отдавнашно брашно, се разклоняват като вени и плотът прилича на мраморен. Чиниите са различни: зелена, бяла, а на Анук- на цветчета. Има една висока и една ниска чаша, а върху третата още стои етикетът Moutarde Amora. И все пак за първи път притежаваме подобни вещи. Досега винаги сме използвали хотелското оборудване, състоящо се от пластмасови ножове и вилици. Дори в Ница, където живяхме повече от година, всички мебели и вещи бяха под наем, вървяха с магазина. Чувството да си собственик все още е екзотично за нас, нещо скъпоценно, главозамайващо. Завиждам на масата за раните и, за белезите, оставени от горещи форми за хляб. Завиждам и за улегналото и чувство за време и ми се ще да можех да кажа- ето това тук го направих преди пет години. Оставих този белег, онова кръгче от мокра кафена чаша, прогореното петно от цигара, стълбичката резки в грубата повърхност на дървото. ето тук, в тъжното ъгълче зад крака на масата Анук сама изряза инициалите си, когато бе на шест. А другото, ей там, го издълбах с нож преди седем лета. Спомняш ли си? Спомняш ли си лятото когато реката пресъхна? Нали не си забравила?
Завиждам на масата за уравновесеното и чувство за принадлежност. Тук е от дълго време. Това е нейното място. "
Alice: I don't love you anymore. Goodbye.
| |
| |
| 
|
|
"
(misconnected)