Е, след около година, година и нещо се реистрирах. Както виждате, още съм жива. Вече нямам същите проблеми като преди. Да ви кажа честно, в сравнение с онези времена сега живота ми се вижда прекрасен. Ще кажа как успях да оживея, за да съм полезна на някой горе-долу връстник с подобни проблеми.
Значи, много важно правило е да не вярваш на НИЩИЧКО което пише по книжките и статиите в нета. Никога не става така. И с нищо не ти помага. Също и не прави същата грешка като мен да отидеш на психолог. Сега като си помисля, дори ми става смешно, че като някой алкохолик съм отишла при тази бабичка. Всичко започна от това, че реших да последвам един съвет от книжките и споделих с майка ми. Тя веднага каза на сестра ми и баща ми. Цял живот и повтарям, че когато и казвам нещо, аз го казвам на нея. Ако исках татко и по-голямата ми сестра да знаят, щях да им кажа. Та, тя се усети че аз съм пред нервен срив и разбра, че освен да ме ядоса, с нищо не може да ми помогне. Реши, че ще стане като по на филмите и ме изпрати при тази жена-психолог, която според мен се нуждае от психолог дори повече и от мен. Значи ето как става цялата работа: сядаш, говориш 2 часа и половина, през което време майка ти стои до теб и те прекъсва на всеки 10 минути, защото си мисли, че знае повече от мен какво изживявам, жабата отсреща ти се хили и на края те засипва с глупави и безполезни съвети. След това не можеш да си уталожиш гнева 3-4 часа.
Спирам да бръщолевя за психолози и т.н. Сега започвам съществената част - как да оцелееш. Не съм сигурна, че ще подейства и при теб, но аз да кажа...
Значи... Много от тормозените правят грешката да се опитат да заприличат на тези, които ги тормозят - по начин говорене, обличане и т.н. (нямам предвид да започнат и те да тормозят по-слабите)
Значи, първото което аз направих е, че станах съвсем различна. Но малко по малко. Не драстично. Значи, първото което е, пристрастих се към Еминем. Толкова истина открих в песните му че... Абе дори се радвам, че преминах през този тормоз, защото без него няколко работи нямаше да разбера. Първо - Еминем - той буквално спаси живота ми. Песните му ми вдъхваха някакво странно чувство - гордеех се, че съм различна от тях. Моето пристрастяване не беше нарочно - не го направих с цел да бъда различна. Просто го заобичах и това е. Започнах да нося по-размъкнати дрехи, което ужасно много ми хареса - тениски 10 номера по големи и дънки - също няколко номера нагоре. Не носих тениски с лика на Еминем на тях, макар че имах много такива вече, защото знаех, че ще вземат да ме тормозят заради това.
Второто ми откритие беше, никога да споделям на НИКОЙ (особено на майка ми). Само аз си знам тайните и не казвам нищо повече на съучениците си от това какво ще ям утре. Дори да страдах вътрешно, никога не казвах нищо на никой. Продължавам в същия дух. Дори сега някой хора си мислят, че съм им приятелка (тези хора не бяха пряко замесени в тормоза, но подкрепяха тираните, а не мен), но аз не съм. Незнам как досега не са забелязали, но те са ми споделили 1001 неща, а аз НИЩИЧКО. Дори 5 пари не давам за тях. Рядко излизам с тези мои "приятели", но само колкото да имам какво да правя. Мога дори да ги използвам, но не ми трябват за нищо.
Та, макар и външният си вид, успях да стана невидима. Не излизах навън, стоях си вкъщи и в интерес не истината, никога не ми бе скучно (и досега не ми е скучно), само когато имаше нещо от сорта на събиране на класа ми беше малко тъпо, че те се забавляват повече от мен, но аз не можех да понасям това чувство, затова веднага измислях да правя нещо, което бях 100% сигурна, че много им се иска, но ги шубе. Затова, в една такава вечер се напих. Безобидно напиване вкъщи, сама, придружено с няколко цигарки. Знам, че сега всички възрастни ще ми писнат колко съм тъпа и как мога да говоря за тези неща в този форум, но ако знаехте само какво е това чувство... Дори сега, с малко повече акъл в главата, мисля че съм постъпила умно. На следващия ден на училище ги слушах как си разказват или на мен ми говорят: "Ако знаеш какво изпусна..." за първи път през целия живот, бях на седмото небе. По принцип като станеше така, се ревах в тоалентата и след това 1-2 дена в къщи, докато не отшумят разказите. Та, онзи ден си мислех "а ако знаехте аз какво правих... "

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите