|
4-4-2
Здравейте, млади творци! Поздравлявам ви за вашите първи крачки в поезията, войни на словото! Аз съм вашия редактор, известния български поет Драгуци Гегов. За малката ви книжцица или добро, или нищо, така че да говорим за мен. Когато бях овчарче и един ден пасях овците на къра, ненадейно една овчица се изгуби от стадото и аз тръгнах да я търся. И като я търсих, търсих в тъмното, защото се беше смрачило вече, се спънах в едни драки и като паднах си ударих главата в нещо твърдо, та от тогава ми е този страничен ръб. По-важното бе, че главата си аз ударих, както по-късно разбрах в една книга «Теория на поезията», изпаднала от нейде в полето и тогава реших да я прочета, та да видя и аз какво е туй поезия, какво е туй теория. По-късно на строежа насмалко да я изоставя аз поезията, ама туй е тема на друг разговор. Без да се изтъквам искам да ви кажа, че съм един от най-добрите поети в България и ако не сте ме чували, вече да знаете Драгуця ви Гегов.
Предствям ви моята другарка – Алекова. Също много добра поетеса. Завършила е литературен институт, но рабрала, че не може да пише разкази, а ако беше учила повече за поезията, щеше да разбере, че и стихове не може да пише, но поне се бори момичето. Също така Алекова е литературен критик. Написала е много добри отзиви за своите стихове и за някои приятели. И тъй като вече сигурно два часа ви говоря без връзка с темата, която всъшност поради възрастта си забравих каква е, накрая ще ви кажа изобщо да не ми се връзвате на приказките, а да отидем да изпием по едно сокче за книжката, но все пак да знаете, че Алекова яде змии и мъже, така че вашите стихове ще бъдат публикувани във вестник «Литературен тласък”, но след напълна промяна. Носете сокчетата!
Ало, вие младежа, дето си пийвал водка с лед, не става то така! Не бъркайте писането с пиенето. Добрата поезия се пише след като изпиете на гладно три литра от соковете разтворими прахчета. Като се надуе тоя ми ти корем, като закъркори едно хубаво поезията, като започне човек да се изригва. Ееех, песен, пе-сен! Това е икспириънс и инфлуенция.
Здравейте, млади творци! Прочетохте откъси от звучните мисли на месомелачката на утвърдените поети, на утвърдените празни глави, кухи лейки, цъфнали налъми, на видовденците и кукуволятовците в литературата. И ако във поп-фолка «нашта система е 4-4-2», то кукуволятовците кукуригат на стобора на културата: «Класически стих-джамовете де, сервитьора падна-бял стих, оп-са!» и « Поети карат самолети, върти-сучи, да не ти се случи, да та редактирам, че ща нокаутирам» из песни на оркестър «Внимание, поети!».
«Вие сте млад творец, но вашите мамули, дето сте ги сяли по белите листи, още не са узрели и трябва да поклечите край редакционния ни дувар, докато мамулите цъфнат.» ми каза леля Марче-поетесата, която си докарваше горница над пенсията на учителка по литература, като редактор на списание «Крайбрежен напън», където тя списуваше в редакционен екип с бай Кольо, Гешо Тенекето, Онбашият, Гергелефа и Лия. Коментарни рубрики в «Крайбрежен напън» водеха брадовчеда Кубадин и Алекси Дзверо. Неповторими и незабравими в нашите сърца и души ще останат статиите «Кубадин – Настрадин» и «Алекси Дзверо пие веро».
Чували ли сте за поета Марин Тачков? Преди години известният наш поет Марин Тачков ни посети в час по литература и след като чете, чете, чете фрагменти от своята знаменателна стихосбирка, накрая попита тихо «Някой иска ли да си купи? Струва два и педесе.» Дълго конфузно мълчание. Споглеждане между чиновете. О, бедни ми Тачков, защо не си остана при винцето в татювата изба?
Скъпи дядо, скъпа бабо, мамо, тате, чиче, стринке, баджанак! Скъпа лельо Марче! Годината е 2004-та. Комунизмът свърши отдавна. В голямото си вайкане и нищонеправене повечето от вас буксуват като москвич в кална нива-творчески, професионално, емоционално, евентуално сексуално, ако все още…
Вие сте поп-фолк певците на поезията, следдъждкачулката на 90-те и живеете в системата на «4-4-2» и класическия стих. Дали ще пиша в бял стих, а после в класически или в класически и после в бял си е лично мой избор. Изречена от вашата уста думата поет звучи автобиографично като като «президент на фирма», като Батето, което се кипри с тире срещу Иван Славков, а вашата остаряла поезия се разнася като безкрайните разкази на девствени ебачи.
Лельо Марче, много ме ядоса last time. Знам, че Драгуци Гегов и другарката Алекова, която през цайсите ме гледа строго са ти приятели. Знам че си спечелила конкурса «Златна чушка» – Павликени и че полскотрамбешките поети са чували за теб, просто на тръгване от Дома на културните дейци, исках да ти кажа, че «няма задушници» означава безверие(Нали ме попита?), нещо като платноход, който е насред океана и не пътува за никъде, защото няма вятър, който да опъне платната в желаната посока. Такива са времената ни - безверни и затова “сядаме на масата и разстрелваме всички виновници».
Хайде, вади ракията да ми разтриеш гърба, че получих поетически ревматизъм от вашите вятърничеви приказки. Разтрий ме хубаво, за да се изпотя под юргана, а на сутринта да се събудя с оздравяло вдъхновение. Твой Петър Николов.
|
нещо ново за четене
