Re: Малка помощ от малки хора.. / Общества / Непрофесионални / Романтични души

Преди много години, когато бях учителка в едно англоезично училище и когато бях на 22 годинки, дойде една млада английска госпожица. Беше много дружелюбна и естествена. Когато и се смееше- се хилеше ярко, когато беше кисела- не си правеше труда да "влезе" в тона на околната среда и да поприкрие апатията и *сичко друго, което извираше от нея. Заима си гадже в България, уж и харесваше тук- напиваше се безпаметно със студентите и въобще- тя беше чужденката в малкия град и ние си я приемахме приятелски, като странна птица. Като птица и излетя за отрицателно време от град...държава и не се и върна. Заряза гаджето без да го подготви с едно "чао" даже. Ей така, хвана и щрак- вече я няма. Веднъж го срещнах момъка / а той личен и готин такъв/ и го питам- кво става с нея? Той каза: "Нищо не знам вече. Тя си имаше проблем със себе си и сама си каза- обикалям света, за да се оправя със себе си. Но май от себе си, човек най-трудно избягва."
Тая историйка, така разказана, няма общо с твоите питания. Но на мен трайно ми се насади усещането, че ако тръгна за друга точка на планетата- да живея там, да работя там- аз трябва тук да съм си свършила работата. Всичко да ми е наред и да знам, че тръгвам, не защото не мога да се справят тук, а защото вече няма предизвикателство да живея в България.
Та това лято ме бяха обхванали такива тежки мисли като твоите и ме държаха може би месец-месец и половина. Останах тогава на същата работа със същите хора около мен, но знаех, че ще се случи промяна. Нищо не е константа и сигурност в материално отношение няма, ама въобще няма. Сега имам чувството, че нещо, което се е случило оня ден, се е случило преди месеци. От оня ден, до днес- просто като че ли знаението ми за живота, отношенията, набъбва с огромна скорост, при все, че малко "крачки" съм направила, но пък колосални за моя предишен застой. Та ми размина и настройката да се махам и видях толкова много възможности в България, че просто се чудя, аджеба, аз сляпа ли бях или просто не съм си извърнала главата на другата страна...
Бежанците ... не ги искам. И те не ни искат. Взаимно е. А за помощ към тях, специално, мисля, че е абсурдно да се очаква от нас като общество. Ние на себе си едва помагаме и просто се избиваме кой по-рано да напусне потъващия кораб... И тези бежанци ако излезнат умни, просто да ни изчакат да напуснем територията и да им оставим да направят от нея градина, и то с лекота, просто да не им се пречкаме... Все ще дойдат един ден други етноси и ще се настанят. Като не можем ние да оценим и опазим-ще дойдат тези, коите ще намерят начина. Може би няма да са толкова образовани като нас, толкова извисени духом.