|
5:58
Беше затворена в очните орбити на зеленото чудовище. Но не го знаеше. Всичко около нея беше кръгло. Дори четката за коса, която държеше в ръцете си. Овално и облачно. Без настроения, без емоции. Еднообразно, стъклено. Имаше улици, помещения в ремонт, малки кутийки, които щяха да послужат за бъдещо настаняване на другите затворници. Те също нямаше да знаят. Не разбираха липсата на свобода и ужасът да си затворен в нечии очи.
Зеленото чудовище беше приспано. От някой/нещо...Никой не знаеше кой/кога/ и точното му местоположене. Но то беше там, в някъдето и спеше – с отворени очи. Надникнеш ли в тях виждаш малки щъкащи фигурки, които на пръв поглед изглеждат все едно се лутат, но всяка имаше някакво предназначение. Един садеше цветя пред помещенията, друг надписваше вратите с номера – 17 , 46 ,127 ...
Тя обикаляше. Въртеше се в кръг и изпитваше безпокойство, понеже не знаеше за какво е тук, какво й е отредено да прави, с какво може да бъде полезна ... Плачеше й се. Думите й бяха затворени от тишината. Лутането не продължи дълго. Скоро намери врата, квадратна врата, плексигласова и толкова мръсна, че можеше да нарисува натюрморт на нея. Пред вратата имаше чаша – стъклена, счупена в единия край и с изветряло вино на дъното. Усещаше аромата на кисело да гъделичка ноздрите й. Не разбираше. Тази врата – толкова е...толкова перпендикулярна, извън всички останали кръглости, от които й се въртеше свят понякога. Сякаш никой не знаеше , че съществува, но откритието че тя все пак е там не я усмихваше, напротив, караше ръцете и да треперят, когато посягаше към нея. Остави отпечатаци на повърхността – десет пръста , които се напрягаха да я отворят.
Бутаха, бутаха ... волята й да надзърне какво има „зад” вливаше неподозирани усилия ...
И тогава - засмукана. От ярка светлина. Намираше се на повърхността на зеницата на чудовището. Гледаше надолу и виждаше другите как се местят с познатите й движения. Беше извън , върху лепкащата слуз, а около нея сиво, мътно...
Някъде там извън, над, сама със заспалото чудовище ...
Свободна в празното ...
6:03
Най-накрая! Събужда се!! Потна е, изтощена от съновидения, със запретната нощница над гърдите. Настръхнала. Припряно дърпа памучния плат надолу, а лявата и ръка сънено разтрива челото. Въздишка й е объркана. Мърда пръстите на краката си , отваря очи , замъглени все още , искащи да се уверят че си е вкъщи в мекото легло и възглавниците. Протяга се. Продължително с голяма прозявка, която крещи. Става. Босите й крака докосват пода, а ръцете и захлупват лицето. Косата й е рошава.
Изглежда уморена.
6:11
Котешката храна продрънква в чинийката, сякаш се изсипват мъниста. Доволно го почесва по гърба и бегла усмивка преминава на устните й. За какво се усмихваше? Не чух ...
Съблича нощницата през глава и едновременно с това се протяга – на пръсти. Тялото й се опъва като струна. Гола е. Преминава през мен и в момента на сливането ни – настръхва. Бих могъл да си спомня тръпките на удоволствие, когато тялото ти не е затворено в дрехи. Знам че не мога да я докосна, така че да усети споделена топлина и въпреки това го правя . Докосвам косата й.
Нищо не усещам.
Тя също.
6:23
Влиза в банята и наглася водата на душа. Застава под него, обливайки се , отваря уста и капките я шибат давейки я в гърлото. Изливат се през устните й и я правят жадна за споделяне. Красива е ... със затворени очи и ръце , които прочистват съня от тялото .
"... Вероятно още спиш и не сънуваш нищо. Дори и да сънуваш после ще го забравиш. Обичаш да забравяш. Днес ще се усмихнеш точно четири пъти. Веднъж на спомена от снощи. Втори път на непознатото момиче от улицата, третия на думите от монитора. Четвъртият път ... ще бъде вътрешно. Заради споделеното спокойствие. „
Говореше му. Отново. Виждам я как си представя, че я чува. Нямаше да си признае, че го прави с удоволствие. Ето, пак се натъжава. Проклета да е! Закопала е в липсата му и сякаш няма желание да си влее противоотрова.
Кучка.
6:34
Бикините й прилепват към ... и косата се шибна в гърба и. Харесвам този звук. Харесвам я такава. Свежа, отмила спомена за нощта, ровеща в гардероба си за чорапи, дрехи ... Видях че душгелът й е с праскова. Сигурно ухае сладко. Не мога да си спомня този мирис, но знам че е хубаво. Маже тялото си с крем, гърдите, краката...
Не мога да гледам повече...
Бих й се нахврълил като разгонен звяр.
По дяволите, искам да я чукам.
В мозъка...
7:06
Мога да се превърна в червилото и, да се плъзгам мазен по устните, а после да ме облизва.
Не ме усеща. Мисли си че е сама в стаята, но греши.
Тук съм. Точно до нея и си играя с единия й кичур. Увивам си го около безплътието, а той ме наказва с бездвижие. Вътря се почти спираловидно, душейки навсякъде. Ръцете й оформят маската, зад която ще се скрие след като излезе от тук. Няма много опит. Винаги оставя нещо недобре прикрито. Да бе да, сложи си очила, ако си мислиш че така ще скриеш дълбокото в очите си, малката , жестоко се лъжеш. Би могла да заблудиш повечето около теб, но не и мен...
не и мен ....
7:31
Закъснява. Пак не може да си намери ключовете. В чантата са ти . Успокой се.
Затръшва вратата и оставя след себе си тишината на пердетата.
И мен.
7:33
Ровя в дневниците й. Докосвам ги, думите и пълзят като мравки. Наивна пикла. Отегчена малка патка. Гледаш го в очите и не го усещаш. Играеш си с ерекцията му и не ти пука че ще го оставиш незадоволен. Лъжеш го, че си с него – цялата. Ха-ха, подарява ти цветя. Та ти мразиш рози! Оо да, ще си тръгнеш преди да е задълбал. Само секс. разбира се. Преди да изтрие маската и да види какво си скрила зад нея.
Страхливка ... Мъртва си от вътре.
Всъщност забрави нещо. Нещо, което си скрила в една кутия под леглото. То си седи там, аз знам за него. Ти също. Опитваш се да го забравиш, но то е там. В тъмното.
... забрави сърцето си.
Няма ли да се върнеш?
|
Воайорът