|
Случи се така ... Помислих си, че съм го загубила завинаги.
Изведнъж , както седях спокойно и слушах леко отнесено, потърках с палец безименният си пръст. Нямаше го. Не беше там. Погледнах стреснато ръката си. Липсваше. Огледах се, доколкото можах в тъмното, разбира се без резултат. Шепот :
"Пръстенът ми го няма." ....
"Какво?" ...
"Пръстенът ми." ...
Особено е усещането, когато осъзнаеш че си загубил нещо. Навиците ти към него изведнъж губят форма и вкус. Убил си го с това. Когато съм нервна или изобщо когато, въртя в кръг пръстен, подарен от леля ми, още докато съм била бебе. Не съм чакала години за да ми стане, не съм го носила на врата си. Нещата се случват, когато. Малък е, с още по-малки блестящи камъни. Сантиментално, но факт.
И после паника, все едно си загубил ключа си от вкъщи : "Къде е паднал? Кога? Да не би в банята докато съм си мила косата? Сигурно е някъде вкъщи...Няма как...не може да...". И надеждата, че ще бъде намерен. Обезумяло съзнание.
Вечерта се усмихвах, но вътрешностите ми пееха "Няма гоо..няма гоо, няма го вече, сега ще се разхождаш с бял кръг на пръста си, който да ти напомня, как някога е бил". Гупаво усещане за притежание.
Когато загубиш нещо, спомените обвързани с него те доунищожават. Ако им позволиш. Обикновено те разкъсват на ленти.
Хиляди пъти поглеждах ръката си. Изглеждаше смешно. Празни пръсти , а на единия сигурно му се плачеше. След като обърнеш всичко наопаки идва примирението. Няма го. Обикновено не усещаш как нещо си отива, особено когато плавно се спуска накъдето.
Сутрин. Разбира се, досадното ми ранно събуждане. Поглеждам часовника с надеждата че е поне 11:00.
7:32 ...е. Кафе, гранулите подрънкват в купичката, спомени от снощи, емоции, усмивки, целуване и едно тъпо усещане в корема.
Боси крака се движат към бюрото ... Обръщам въртящия се стол, за да седна.
Стоеше там, блестейки на черния кожен фон.
Не е възможно. Все едно ми се усмихваше. Или май това бях аз.
Как е попаднал там?
Няма значение. Сутрешно чудо.
"Здравей, липсваше ми, къде беше ..."
"Близо до теб..."
Когато някой си отиде и знаеш, че това е завинаги, и вярваш в тежестта на тази дума, заприличваме на пръсти с избледнели овални кръгове ...
Губили ли сте нещо ценно?
Най-страшното нещо на света е жена, която няма страх от нищо....
|
Пръстен
