|
|
| Тема |
 Болката и думите |
|
| Автор |
Capa_ () |
|
| Публикувано | 09.11.09 15:04 |
|
|
|
Връщам се назад във времето и си правя равносметка на поведението си спрямо семейството и в частност- любими мъже. Давам си сметката, че бълвам всичко, което емоцията и преживяно изкарват от препълнената чаша. Казвам всичко в прав текст, без да се замислям дали това няма да нарани човека отсреща, че може би няма да забрави. Защо? Защо го правя? За да видя страданието в очите на любимия, на роднината? За да си докажа, че на тях им пука? За да накажа себе си-лошата с последваща вина, която ще удължи агонията ми, поради мазохистичната липса на себепрощаване?
Защо го правим? Да се уверим, че ни обичат? За да облекчим егоистичното си его?
Правилно ли е да бълваш това, което ти е на сърце? Трябва ли да премълчаваме? Какво, за бога?А ако не можем...
| |
| |
| 
|
|
