|
Към следващите размисли ме подтикна темата на Пърпъл за приятелството и задълженията. Не исках да разводнявам нейната тема, затова пускам нова. Преживях нещо подобно на описаното в нейната тема, и си мисля, че понякога не е излишно дори най-великодушният, готов да се раздава, и т.н. човек е добре да притежава известна доза "здравословен егоизъм". Поставям определението в кавички не защото е иронично - не е- а защото мисля, че такова понятие не съществува официално. Та, ето ви една история.
"Хващам се" за казаното от някого в темата на Пърпъл, че трябва да има граници. Понякога именно поставянето на граници може да се окаже най-трудното нещо в цялата ситуация.
Иска ми се и аз да споделя нещо. И да кажа, че вероятно има голямо значение и това, как е започнало едно приятелство. Това не е директно към Пърпъл, просто си разсъждавам.
Защото за мен едно приятелство, което започна преди почти девет години, започна при доста стресиращи за мен обстоятелства. По принцип съм затворен човек, трудно допускам някого до себе си, а точно тогава бях преживяла нещо наистина трагично и отчаяно имах нужда от нещо или някой, който да ме измъкне. И тогава се появи едно същество, което бързо успя да си спечели ролята на моя "най-добра приятелка". Бяхме почти неразделни, виждахме се всеки ден, водехме дълги разговори по телефона. Бяхме много близки, тя беше всеки ден вкъщи, в един момент дори се усетих, че съдържанието на кухненските ни шкафаве й е по-добре известно, отколкото на мен. Мислех си, че съм намерила истински приятел.
Но... и това е голямото "НО". Изведнъж осъзнах, че тя ревнува от другите ми приятели. Дразнеше се, когато й кажа, че съм заета и не мога да й отделя внимание. Идваше вкъщи по всяко време, без да се обади предварително - и се сърдеше, когато намекнех, че може би е трябвало да позвъни преди това. По това време бях без работа и тя даваше вид, че безкрайно много ми съчувства. Бях много подтисната и тя проявяваше демонстративно съчувствие.
После, в един момент, нещата се оправиха. Аз излязох от потиснатото си състояние, вече имах работа и не можех да се срещам с нея всеки ден. И тя се озлоби. Като че ли беше държала на мен именно тогава - когато бях отчаяна, безработна, подтисната. И когато се съвзех, тя не можа да ми го прости. Опитваше се да ми държи сметка едва ли не за всяко мое действие, когато се виждахме, говореше единствено за себе си и ако аз се опитах да споделя нещо, просто не реагираше. Тогава разбрах, че вече не съм й "удобна" - бях такава, когато имах проблеми, а сега вече не. И се отдръпнах. Разбрах, че отношенията с нея само ме натоварват, че не искам цял живот да търпя завистта и може би омразата на един човек, затова, че съм постигнала нещо и съм продължила напред. Реших, че не искам повече да нарушават личното ми пространство.
Трябваше й страшно много време да разбере, че аз просто искам да се отдръпна. Не знам дали разбра защо. Да, в приятелството може и да има задължения, но има и права. Всеки има право на лично пространство, а един истински приятел е длъжен да го спазва.
|
"Здравословен егоизъм"
