|
|
| Тема |
 Обидата |
|
| Автор |
Пъpпъл (дъжд) |
|
| Публикувано | 09.02.08 22:30 |
|
|
|
Наскоро ми беше много криво. А като е така, ми личи. ОтвсЕкъде. Не владея уменията да прикривам емоциите си, чакайки подходящ момент да ги излея или преодолея.
Когато ми е хубаво-личи, когато не ми е също. Казвам си, но ако ме питат. Иначе мълча и се самоизяждам, чакам да ме попитат, за да се избегне експлозията вътре в мен....Защо аз така и той така и ние така и въобщеее....
Като го кажа, се чуствам по-добре, драма-лама голяма и ми минава. Но трябва да излезе от мен, да мине. Малко след това равновесието в мен се намества, везните дават "0" и забравям.
В момента обаче ми се сърдят на мен-тихо, кротко, спокойно и невидимо. Както обикновено-по нищо не личи, но познавам, когато устните са леко свити, когато усмивката е леко формална, а докосването е "както обикновено", но с тази разлика, че Знам разликата.
Е, много мразя така. Не свикнах с този начин на сърдене. Когато няма нищо, а всъщност има. С разговор всичко се изяснява (уж), но кога точно ще отмине не знам. След ден или два ,или пет. Как умеят някои да се сърдят по такъв начин, че да те накарат да се чустваш много виновен.
А аз не умея.
Искам и аз така да се нацупя, че на всичко да им стане страшно от мен.
Хайде, казах си го, може и да ми мине.
Думи, думи и нищо повече
| |
| |
| 
|
|
