Аз такова нещо на латиница не мога да прочета и затова си позволявам да го постна тук в превод, щото така и така съм го превеждала за себе си, та ако някой още не го е прочел, да направя едно добро..
Обаче не мога да оправя грешките, защото много яко ми се скапа клавиатурата. така или иначе, все ще го разберете.



Пристигнах на 18.12 във фоайето на "Jury'с Хотел" в 10.00 часа. В джоба ми - бележка, в която пише да търся мениджъра на ресторанта на хотела - някои си Нуно Rory. Реших да почна да ги респектир-вам още от вратата и питах един възрастен индиец в мундир за Мистер Rory - "един човек от Португалия" ("Нуно" е име характерно единствено за Бразилия и Португалия, защото). Човекът нещо запротестира, че този Mr. Rory не бил о нзи Нуно и не бил от Португалия. Поспорихме малко за загрявка, както се казва. След половин ден ми се изясни, че големият шеф се казва Нуно и е от Португалия, а заместникът my Rory е от Ирландия. Как са станали в бележката ми на "Нуно Rory" - само една химикалка знае. Известно време (по-точно - цялата сутрин) се мотках из кухнята, изброявах чинии и веднага им забравях бройката. Една девойка - латвийка дойде да ми каже кои са чинийките за супени чаши и кои са чинийките за чаени чаши, щото току-що бях отброил около 200 чинийки за супени чаши и възнамерявах с тях да заредя масите в party-залата вместо с чаени. После въпросната девойка ми даде указания кое как се прави, тъй като го правех на 180 градуса, но аз й казах как в десетината хотела, където съм бачкал досега съм го правел по другия начин, но след като толкова държали на своето ... ок. Впоследствие в обедната пауза се опитах да й отдам почит с един софистициран метафоричен образ, сравнявайки я с бъчонката ром, висяща на врата на санбернара. Демек, да й просветне някак за спасителната й мисия до този момент. Не само че не й просветна, ами нещо й се изплъзна сравнението, та впоследствие трябваше вяло да и разказвам историята на кучетата-санбернари. "И сее", беше сухят отговор. Маи остана с идеята че в очите ми изглежда като куче санбернар. А един от другите й актуални съвети, например, беше да си взема по обед нещо от останалите в повече порции, за да не се налага да разливам от немощ подноси по-късно (внимание на този момент от разказа), но аз разбира се казах, че нямам навика да обядвам. Избутах някак си първата смяна. Междувременно се запознах с остатъка от персонала - албанец (името му беше Аргон, щото в Албания връх на сладоледа било да те кръстят на някои герои/планина/кораб и пр. от гръцката митология), жънаец (когато ставаше напечено пустосваше системата на френски), бражилка (име - Дебора, бивша джудистка), рускиня (меланхолична женица, гледаше всички с о нзи неизразим поглед на Беля Бим Черното Ухо), турчин (поздрави ме като чу, че съм от Бг с единствената дума, която знаел на български, която звучеше подобно на "сновомгодина"), поляк (побърза да ми съобщи веднага, след като се запознахме, че Манчестер били били Чelseа с 1:0) и ... май толкова бяха. По обед девойката Рита от Рига (латвийката) нагъваше шницели, филета, котлети, мусове, кремове и пр. от кухнята, а аз упорито гъгнех, че не ям по обед. Иначе сутрешния коктейл, които обслужвахме беше лесен, като се изключи момента, че хвърлих персонала на кухнята в лек потрес, питайки ги къде държат кашоните с рози (трябваше да занеса в залата 2 кашона с "бреад роллс" - "малки хлебчета", демек, но на мен ми се счуха като "бреад росе"). Следобеда трябваше да заредим за вечерно party. Към 18 часа ни строиха да ни питат дали владеем изкуството на Silver Service. Аз им казах, че го владея ... мдаа ... само дето съм го практикувал в друга страна. Поразстроих ги поради което. По-късно бражилката Дебора яко ме насоли, дето съм дал уклончив отговор. Тук на всеки въпрос се отговаряло с възторжен "Yes И can!!!" След този момент ми поолекна, защото разбрах, че вече съм натрупал задължителната доза издънки за деня, след което идеше единствено спокойствието. Всъщност сервирането "Silver Service" се нарича така, защото се разсипва на хората, от едни огромни блюда, облепени до козирката в сребърни станиоли. В България се нарича "обслужване на коктейли". Та значи - полупрегръщаш блюдото (като за целта използваш около 40% от единствената бяла риза, с която разполагаш). Преди това покриваш с бели платнени салфетки тази част между лакътя и китката, върху която ще полегне блюдото, като ти го труснат директно от печката. От теб се иска като рукне потта от физиономията (която се намира на две педи разстояние от блюдото), да продължаваш да се хилиш : "Морковите свършиха, но остава това веггие-секторче от блюдото с прекрасни карфиолчета ..." и т.н. Целта е да сучетаеш няколкото оси на равновесието, движението и щастливата гримаса, така че да уцелиш нечия чиния. Но по реда. В 19 часа трябваше да се смъкнем долу на фоайето, аз и албанеца и да заемем пози от двете страни на вратата с по един поднос чаши с шампанско и портокалов сок. За да посритаме предпразнично градуса на гостите. Те почнаха да се точат по едно време. Хилих се съучастнически и упътих около 50-тина души до тоалетната. В един момент се погледнах отстрани и си казах : "Брех, Каидумов, от теб май ще излезне нещо в тоя живот". Подносът ми кимна в знак на суглаие и около 6 високи чаши шампанско отидоха на пода. А остатъкът от шампанското - върху ризата. Гръмнаха отвсякъде аплодисменти, народът почна да ми ръкопляска и да ме тупа усилено по гърба. Абе звучи невероятно, но ... повечето хора сметнаха, че това е част от програмата на заведението (отварям скоба, за да поясня, че когато един английски хотел предоставя терен за party, той обикновено се наема да осигури и актьори с готова пиеса, на собствени разноски - за повече интерактивност и за допълнително подсигуряване на градуса). Голям фурор пожънах, един чичка после дори дойде да ме черпи по тоя случай. Вместо да се сбабичосам от ситуацията, хептен се развеселих - пълна безметежност, майна :-) Оцервирахме каквото можахме и хукнахме нагоре към залата, паралелно с човекопотока. Сценката, която "Jury'с Хотел" беше подготвил за тази вечер беше една пародия в стил "Agatha Цристие". Един богат вуйчо - уж далечен наследник на земята, върху която е бил построен този хотел, се намъкна по едно време и почна да реди монолози за живота. Но аха да вдигне тост за здравето на присъстващите и ... рухна мъртъв. През следващите часове хората по масите трябваше да доизбистриат кой от кръга му роднини е убиецът - племенникът му, вечно фирканата му съпруга, градинарят или камериерката. На всяка маса се раздаваха бланки със специален хотелски монограм, на които присъстващите трябваше да посочат предполагаемия извършител и в рамките на един лимерицк (стихче в традиционния английски nonsense) да посочат мотива му. Та накрая като четяха на всеослушание попълнените бланки се оказа, че един незнаен другар се изхитрил да посочи като извършител келнера (т.е. - мен), защото ме бил сметнал като част от шоуто покрай о нази сценка от фоайето. Голям смях падна, дори и big мениджърут Нуно Португалски се хили ди сълзи. Разбира се, хилих се и аз, нямаше къде да ходя. Иначе най-интересният момент от вечерта бе, че се справих доста успешно със Silver Сервиса. Направо ми настръхна косата колко ми се отдава мазната келнерска любезност. Е, неизбежно бе в един момент да си помисля : "Ох, ти - съвършеннико" и в следващия момент едно малко мазно картофче "ала соте" тупна изпод щипците върху рамото на една азиатка в копринен костюм. Девойката, нещо не се отнесе с необходимото разбиране, но пък за сметка на това всички останали хора на масата внезапно посегнаха към платнените салфетки дето бяха пред тях и ги разгърнаха колкото си може по-нашироко върху колената си. Един от тях дори движеше салфетката паралелно с лъжицата, с която разсипвах, като се предпазваше така един вид.
Нуно беше в другия край на залата.

Е, от днес вече не съм сервитьор на партита. Вчера разлях на едни тежки конферентни чичовци виното в погрешните чаши (от тези дето стоят вляво - за дегустация), откъм погрешната страна и от погрешната бутилка. Накрая се случи така, че двама от господата от противоположите краища на масата изявиха желание за бяло и за червено вино. Не че не им го бях налял де, само дето беше наобратно. Веднага обхванах ситуацията с поглед и в "брайнваве" пристъп ги посъветвах да си разменят чашите.
Нуно се оказа в този момент зад гърба ми.

Това бяха моите два дена в "Jury'с Хотел".


'Who? I didn't see anyone...
'Right! That was me!'