...размисли.
Лично на мен никога и през ум не ми е минавало да се съмнявам, че животът ни не е само това ограничено съществуване, което тук усвояваме и дори съвсем обратното - все тъгувах за Другото, където всичко е знайно. Е, разбира се, очевидно не във всички "поделения" оттатък всичко е така знайно, както по-късно започнах да научавам от книгите, но едно е сигурно - че Има Оттатък и че тръгнем ли отново натам, наистина най-трудният отрязък от пътуването ни е зад гърба ни.
Светъл път!

Мога да поднеса само несъмнеността си:

27.08.1987 г.
Каква е силата на човешките възможности?
Тя е безкрайна и непредвидима, дело на тайната вечност, която ни е създала. Нима не сме чада на космоса! Нима не се връщаме всеки път към него! Нима сме създадени да останем в оковите на някакво нищожно ограничено пространство?
Защо ли така стремително и безнадеждно летим по кривия път? Онзи път, който води само до пълна забрава, покрила някогашното съществуване.

05.11.1987 г.
Колко различно изглежда всичко прочетено на книга! Изчезват чувствата, изчезва искрата, изчезва времето, губи се моментът, няма ги вече състоянието, живота, мигът, който го ражда.
Връзката, защо я няма връзката?! Нима тя завинаги изчезва? Нали уж нищо в природата не се губи. Защо може аз да искам да бъда където поискам и да не мога?! СъвСЕМ добре усещам далечното, онова там още непознатото; виждам стъпките на хората, живота им сякаш и още по-малко съм там. Защо? Нима е забранено? Нима сме направили нещо толкова лошо, че дори за момент да не можем да бъдем, където поискаме? Няма ли кой да ме заведе?!
Но не, няма да развалям илюзията, че съм тука.

16.11.1987 г.
Онзи свят – мълчаливия – сякаш е по-истински, макар че ние не го учим като този – от учебници. Там човек е всевластен, както е всевластно и всичко около него, макар че каква ли власт е това – да познаваш себе си, а с това и всичко останало. Да се познаваш не като функция на материята, а като състояние, като “дух”, като същност: просто да се слееш с огромния космос, да черпиш сили направо от него, да живееш заедно с него...
Дали пък все някога ще се освободим и ще станем независими? Това като че ли ми се превръща в идея-фикс; зная, че не хубаво, но какво да се прави, нима е възможно човек да се откаже!
Какви ще бъдат в такъв случай стимулите ни за живот и действие? Е, все още не зная, но нали: “Само в мълчанието има слово, само в мрака – светлина, само в смъртта – живот.” И нали тогава ще бъдем наистина като мъртви за днешния свят и няма да има нужда от общество, от индустрия, от войни...

29.10.1987 г.
Богатството и сложността на философския свят ми се струват също толкова илюзорни, колкото е наситен и препълнен с отвлечени проблеми света около нас. Аз искам спасение, търся помощ от всичко това! Сложността ни отдалечава от природната простота. Откъсва ни от нравствените добродетели, прави ни безчувствени и високомерни. Дава простор за софизистически умозаключения, кара ни да презираме и отхвърляме, да мразим непонятното. Открива свободно пространство и затваря отвън истинското начало. Прави ни по своему лоши и ограничени.
Не искам да е така. З н а н и е т о т р я б в а д а и д в а о т в ъ т р е, да прониква сякаш по вътрешни – пространствени, смислови и енергийни вечности. То не бива да идва само отвън и де се приема дословно, цяло и наготово. Творческо мислене – то, струва ми се, въвежда, то води навътре. Не можем всичко да знаем, но можем да го почувстваме. Мълчанието е красиво и достатъчно. Така се стига до вечното. Звездите не говорят, но те казват. Така се стига съвършенството.
Искам да помогна и в същото време никога не бих могла да помогна на този, който не иска, на онзи доволния, отричащия - онзи, който няма нужда от мен. Но има ли някой, който ме търси - ще бъда, макар и само като опора; ще бъда, макар и сама слаба; ще бъда с мойта утеха.
А смъртта като че ли е близка. Просто крачка остава. Но тя сега не е нужна, макар и желана.

04.01.1988 г.
Приятелството трудно се побира в думи, трудно се измерва и в дела. То е ЕДИНСТВО на духа, приемственост във вечността. Разговор без думи, мълчание като в смъртта. Приятелството веднъж дошло трябва да се вземе и да се даде на вечността. То е по-друго, по-могъщо - приятелство, сплотено с мисълта. Тогава душата отваря широко вратата към себе си, тя отваря своята тайна и приема другата. Открива всичко свое и става пазителка на чуждото. Това приятелство не може да се пречупи от действителността, защото между тях остава винаги да съществува енергията на искреността...
Светът, който от доста време насам се опитвам да обрисувам е ясен като светъл сън, затъмнен единствено от тъмното на космоса. Той е вечен и неизменен, той е навсякъде и не е тук. Има го и не го виждаме. Съществува и не го познаваме. Ако го открием, можем да бъдем приятели. Ще мълчим и ще се разбираме!