|
Преди години - отново се извинявам, че не мога да си посоча източника на информация, но никога не съм си поставяла за цел да ги помня - та преди години четох, че сред американските астронавти, които са стъпили на Луната, се наблюдава интересна тенденция. Те или изпадат в депресивни състояния, или започват да се занимават сериозно с религия. И това няма нищо общо с онази приказка "Току що разбрахме, че дядо Коледа наистина съществува".
Авторът на статията твърдеше, че когато човек стигне до най-високата точка в кариерата си, когато постигне всичко, което изобщо може да се постигне, се изправя пред една равносметка, която при всички постижения си остава доста близо до нулата. Всъщност астронавтите не биха могли да постигнат повече от това, което вече са постигнали. И когато са стигнали точката, от която вече могат да гледат само надолу, са се насочили към религията.
Покрай тази статия съм се питала дали религията не е "спасителен пояс" за хората, които осъзнават и трудно преглъщат факта, че всичко постигнато не им носи пълното удовлетворение, за което мечтаят. Дали не е полезна за запазване на душевното равновесие на хора, които просто трябва да имат някаква цел, за да живеят, а всички възможни цели не им носят удовлетворение? Все пак това са хора, които не са се задоволявали с някаква обикновена кариера или благата на еснафския живот.
|
Религията като крайна точка?
