|
Ако учените в бъдеще успеят да създадат жива клетка от нежива материя, то това естествено ще е много силно доказателство за огромната интелектуална енергия и стойността на техническото оборудване, необходими за създаването на такава изключително сложна по строеж и функция биологична единица, каквато е клетката.
Глупаво е да се мисли обаче, че по пътя на случайността може да възникне от само себе си сложната система на генетичния апарат на клетката. Учените изчисляват, че вероятността да се самосъздаде случайно един-единствен ген възлиза на 1х10600. Математически това надминава далеч границата на невъзможното.
Само една-единствена чернодробна клетка е изградена от 53 милиарда белтъчни молекули. Шансът тези молекули случайно да се подредят по един строго определен порядък, за да бъде клетката функционално активна, е равен на нула. Не е необходимо човек да бъде голям специалист, за да дойде до елементарното заключение, че случайното възникване на живота с неговата сложност е невъзможно.
Необходима е много по-силна вяра от тази на религиозните хора, за да се приеме случайното самосъздаване на живота и неговото саморазвитие.
През април 1864 г. пред едно голямо събрание на учени в Париж Луи Пастьор потвърждава след многократни изследвания установения преди това от Харвей биологичен природен закон, който гласи: „Живот може да произлезе само от живот“.
До ден днешен този закон не е опроверган от никакъв научен експеримент.
Изхождайки от този природен закон, елементарната логика ни задължава да приемем, че първият живот на Земята е бил създаден, а не се е самосъздал от неорганичната мъртва материя.
Ето защо в най-новото издание на учебника по биология за 10 клас (Ботев и сътр., стр. 55) авторите признават:
„С това хипотезата за спонтанното самозараждане е отхвърлена окончателно и се поставя началото на теорията за биогенезата — живото се ражда от живо“.
В природата съществуват системи, чиито строеж и функция не подлежат на опростяване. В този си вид те притежават оптимален капацитет на действие и поразяваща синхронизация на отделните части.
Като пример да вземем електрическата крушка. Тя се състои от стъклено тяло със специална газова среда, фасунга и волфрамова жичка. Ако премахнем само една част от тази конструкция, крушката става неспособна да изпълни функцията, за която е направена. Към системите, неподлежащи повече на опростяване, се отнасят окото, мозъкът, летателният апарат при птиците и т.н.
Биологично активната клетка е един прекрасен пример в това отношение. Нейният генетичен апарат се състои от 3,1 милиарда базови двойки (това се равнява на съдържанието на 1000 Библии). Клетъчното деление само по себе си е чудо на природата. В подготвителния стадий се извършва удвояване на наследствения материал на клетката (т.нар. репликация на ДНК-молекулата), който дава началото на нова (дъщерна) клетка. При нормални условия тя е абсолютно копие на изходната клетка. Целият този процес е програмиран и генетично контролиран.
Съществуването на биологични системи, които не подлежат на опростяване при осъществяването на нормалните си функции, е показател за оптимална пестеливост и гениалност в конструирането им. Сляпата природа не е в състояние случайно да създаде нещо, надминаващо нейните възможности. В случая е необходима огромна интелектуална инвестиция.
Закодираната в ДНК-молекулата генетична наследствена информация е отговорна за предаването на специфичния строеж на всяко живо същество от генерация на генерация. Така се обяснява фактът, че при ембрионалното развитие няма безразборен растеж на клетки и тъкани, а то протича като строго определен, регулиран, абсолютно синхронизиран и целенасочен процес.
Човешкият геном се състои от 32 000 отделни гени, разположени върху 3,2 милиарда базови двойки – комбинация от четири химични букви (т.нар. „букви на живота“). Генетичният код играе решаваща роля за развитието на организма от оплождането до смъртта.
Самият факт, че съществува кодирана генетична информация (генетичен код, кодова система), задължително предполага съществуването на източник, който се намира извън носителя на информацията – полинуклеотидната верига на ДНК. Тя е материален носител на наследствената информация, както магнетофонната лента е носител на звукова информация, компютърният чип на запаметената информация или листът хартия с написаното върху него изречение. Ясно е, че нито магнетофонната лента, нито компютърният чип, нито листът хартия имат нещо общо с източника на информацията в тях. Те са само нейни носители. Генът е най-малката структурно-функционална единица, в която е закодирана наследствената информация. Следователно той е само материален носител на информацията (Ангелов и сътр., Биология, стр. 30).
А кой е източникът на генетичната информация?
Източникът на информацията трябва да се намира съгласно законите на информатиката извън нейния материален носител, т.е. извън материята. Това означава, че материята не може да бъде източник на информация. Така е в областта на компютърното програмиране. Носителят на информация не е неин източник, а тя е заложена от някой друг върху него.
Един от най-известните специалисти в областта на информатиката, проф. В. Гит, пише: „Информацията не е материя, но тя използва материята, за да бъде кодирана, пренасяна и онаследявана.
Информацията не е живот, но тя е необходимо условие за съществуването на живота. Животът не е нито материя, нито информация, но тези два феномена са необходими за съществуването на живота“.
Р. Хьофайзен изразява този биологичен феномен още по-ясно:
„Хромозомите, ДНК-молекулите с базовите двойки, изградени от четирите химични букви, представляват „строителният материал“, а „строителният план“ за всеки един индивид е кодиран в генетичната информация“ .
Редактирано от Aлekc на 09.01.09 20:47.
|
Учени-биолози срещу еволюционната хипотеза
