това очначава че ти не съществуваш като свободно същество и всичко, което мислиш, казваш, и правиш го мислиш, казваш и правиш подобно на робот по необходимост.
Да, вярно е, това означава. Ти имаш ли проблем с такава гледна точка? Щото аз нямам.
Опитвал съм се да разбера, какъв е реалният проблем, който стои зад т.нар. "въпрос за свободната воля". Не желая да бъда циничен, но не съм успял да видя нищо, освен предразсъдъци като следните:
1. Човекът е твърде велик, за да можем дори да допуснем, че има нещо общо с роботите. (Това е чисто емоционално и антропоцентрично, за да се вземе на сериозно.)
2. Ако причинността важи и за волята на човека, то той автоматично се превръща в робот. (Това пък е рудимент от разбирането на причинността като някакъв чудовищен и смазващ Лапласов детерминизъм).
3. Ако пък не важи, то човекът е изключение от законите на Природата, значи е нещо като бог.
И трите твърдения според мен са безпочвени (особено третото, защото никак не мога да си представя човека, маймуната, прасето или златната рибка да стоят някак извън природата и да се изхитряват да заобикалят законите и).
Мисля, че "въпросът за свободната воля" е лишен от смисъл, тъй като от неговото решение без друго не зависи нищо практическо. Нищо в нашите представи и алгоритми за живеене няма да се промени, ако кажем "да, роботи сме" или "да, богове сме".
Да приемем, че ти си бог; аз съм по-скромен. Защо според теб това, че съм робот, прави общуването ни безсмислено? Ако някъде направят мислещ и пишещ по форумите робот, аз лично не бих заменил разговорите с него за разговор със 100 човеци
А ако и двамата сме роботи, нима не можем да научим нещо един от друг? Какво общо има тук роботската ни същност?
И последен въпрос - има ли начин да разберем със сигурност, дали сме роботи, или не? Защото ако няма (с което вероятно ще се съгласиш), то тогава и този въпрос е безсмислен.
Колкото и да ти е странно безкритичната вяра в материята като единствена обективна реалност с нищо не е по различна от безкритичната вяра в Бога.
Не ми е никак странно. Бих се подписал с охота под това твърдение. Тук мога да отбележа две неща, свързани с моите лични вярвания.
1. Реалността има материални и идеални компоненти. Идеалните (релационни характеристики като като информация, или явления като живот, съзнание и пр.) не са с нищо по-малко реални от пъпката на носа ми или от слънчевата светлина. Те обаче нямат свое независимо битие, не "съществуват" (в общоприетия смисъл на думата) независимо от своите материални носители. "Единствена обективна реалност" включва обикновено като подразбиращ се атрибут самодостатъчност. В такъв смисъл - да, материята е единствената обективна реалност, но това е така по определение, а не заради някаква вяра. Обективна реалност и материя са просто синоними.
2. В твоето твърдение изключително важна роля има думата безкритична. Според мен, 80% от разликата между учения и суеверния и се съдържа в това, има ли я тази думичка или не. Всичко останало: методики, критерии, теории и пр. - се съдържа в останалите 20%. Ученият също вярва в редица първични аксиоми, които приема без доказателства. Той обаче никога не ги изключва от кръга на нещата, в които се съмнява. Те са избрани единствено от съображения за удобство и ученият го съзнава. В науката няма вечни и неотменими истини. Това, разбира се, е доста неуютно. Но пак повтарям - историята е доказала, че този подход е най-плодотворен. В него е хлябът и масълцето. Ако някой ми покаже, как с други идеи може да се живее по-добре, с радост изхвърлям науката през прозореца и тутакси гушвам някоя свещена книга. Аз съм човек прагматик!
|