|
Вече не съм млад и може би точно поради това нямам никаква потребност да се залъгвам с най-различни повече или по-малко съмнителни религиозни утешения от всякакъв род. В края на краищата смъртта не е само умозрителна представа или абстрактно понятие - тя е реално преживяване, което на всеки ще му се наложи рано или късно да изпита лично.
Поради това се опитах да обобщя тук своите схващания за същността на живота, света и целта на религиозните търсения (в най-широк смисъл на думата).
-1-
И аз, както всяко едно същество схващам себе си като пространствен център на Вселената.
За нас, ние винаги сме ТУК, а те, другите същества - някъде ТАМ.
За тях, те са "ТУК", а пък ние някъде ТАМ.
Но самата реалност няма нищо общо с нашите представи за "тук" и "там", за "нормално", "голямо" и "малко”.
Поради това самата реалност е неописуема в рационални категории. За нея можем само да кажем, че тя Е.
И то Е в особен смисъл. Всеки познат нам обект може днес да е, да съществува, а утре вече да не е, да не съществува.
Реалността обаче не може ту да е, ту да не е. Тя винаги Е.
От най-древни времена хората са се опитвали да нарекат по най-различен начин тази безусловна и неописуема реалност, за да е ясно, че имат предвид самата нея, а не поредната конкретна и условна представа, породена от размисъла на тема „Що е реалност?”.
-2-
Но нека се върнем към самия проблем.
Реалността Е. И всеки от нас също е част от тази реалност.
Нашите представи за Вселената и за самите нас са субективни и ограничени. Те са само ментални модели или специфични "карти" на действителността.
Обаче картата никога не е територията!
По тази причина, ако ние се отъждествим със своите представи за самите себе си, ние сме ограничени, преходни, смъртни същества.
Ако обаче погледнем на себе си "от гледна точка на Вечността", тъй като реалността е неделима, цялостна, всеобхватна, вечна, то и ние като нейна проява сме такива в същността си – една уникална проява на вечната реалност в преходна, ограничена и конкретна форма.
Реалността няма име, но има някои основни характеристики, повечето от които отрицателни.
Може би единствена несъмнена положителна характеристика на реалността е, тази, че тя Е.
Всичко, което съществува във Вселената, дори и самата Вселена като цяло съществува условно, т.е. възниква, съществува, изчезва. Напълно е възможно например и самата наша Вселена с всички нейни галактики в даден момент да престане да съществува.
Безусловното съществуване на реалността обаче няма алтернатива. То няма отношение към времето. От тази гледна точка бих оприличил Реалността на уникално живо енергийно поле, което вечно Е.
-3-
В това, което казвам няма нищо ново. И доколкото основният символ на невеществената реалност в древността е била светлината, а и досега по-добър символ от нея едва ли има, може да се каже, че Реалността е уникално поле от чиста извечна и жива светлина.
Разбира се всички тези характеристики на реалността са условни и имат металогически характер.
Реалността не е енергийно поле, а подобна на енергийно поле. Нейната "материя" не жива светлина, а само е подобна на жива светлина.
Защото реалността е нещо уникално и безусловно, което не може да бъде точно описано с никакви термини взети от нашия свят на конкретно съществуващи типове условни реалности.
Знай, че до началото на творението
е имало само чиста и всепроникваща светлина.
Нямало е никакво незапълнено от нея пространство.
Безкрайна еднородна светлина изпълвала всичко.
Кабалистът АРИ (1534-1572)
Казано по друг начин, в своята най-динамична и чиста проява Реалността е Дух. А Духът няма съществуване в покой. Той е жива, съзнаваща себе си чиста субстанциална Светлина.
Духът винаги се е схващал като нещо извечно, живо, съзнателно и сияйно по природа.
Може би най-точното и изчерпателно определение на Духа като жива реалност принадлежи на един забележителен немски духовен наставник от миналия век:
Духът е субстанциална, сама по себе си съществуваща, жива Светлина!
Всички безкрайни простори са изпълнени от този Дух и всичко има живот от него, но земният човек не може да го намери никъде другаде освен: - в самия себе си.
Във вас самите съществува и живее той, съзнаващ себе си, както и в безкрайния Всемир, съзнаващ себе си, оживотворява Всемира.
Bo Yin Ra (1876-1943), Книга за живия Бог, с. 249, ИК „Ирис-95” С., 1998.
-4-
В началото на постинга си се опитах да покажа, че всеки субективен свят е пространствено центриран. Всеки от нас осъзнава Вселената и себе си от определена конкретна пространствена точка и по един твърде специфичен сетивно и психологически обусловен начин.
Самата реалност обаче обхваща в себе си всичко (включително и всички субекти и техните безбройни представни светове) и поради това тя няма субективен характер.
Всъщност всички ние сме просто отделни уникални прояви на реалността.
И поради това по своята същност сме вечни.
Както по същество и всичко останало край нас.
Да, всичко е преходно като проява, но под модифицирана форма рано или късно се появява отново.
А науката? Научната картина на света?
Тя просто е една съвестно направена карта на моментното състояние на повърхността на един бездънен океан.
Нито повече, нито по-малко!
Едва ли има нужда да напомням, че по традиция първичната Реалност, в която всичко съществуващо, подобно на малка капка, е вплетено и взаимосвързано с всичко останало, се сравнява най-често с безбрежен океан.
Поради това ми се струва, че не е много смислено да си блъскаме излишно главата върху загадките на битието, които са плод единствено на нашия опитващ се да си обясни всичко ум.
Реалността просто Е. Тя съществува. И ще съществува независимо от това, какво нашият ум си мисли за нея и нейната структура.
Подобно на всичко останало около нас, в нас, извън нас, под нас, над нас, ние също сме вплетени в този огромен поток на съществуването, който древните китайци са нарекли условно Дао или път.
След като усетиш дори само за един единствен миг в какъв необятен и неописуем тайнствен свят пълен с безброй чудеса съществуваш, ти завинаги ще изгубиш интерес към всички тези теологични и научни брътвежи, сътворени от ограничените човешки умове.
Неизчерпаемата наслада от все по-отчетливото усещане, че живееш в подобен безбрежен и бездънен, безначален и безкраен поток на съществуването, надхвърля всяко ограничено удоволствие, която познаваме и обезценява завинаги всички напъни на ума ни "да си обясни" живота и света.
Защото самият ум не е нищо повече от една от многото специфични и ограничени прояви на природата, чиито функции се ограничават единствено с моделирането на привидно твърдата и статична част от Вселената.
А иначе накъдето и да погледна виждам само объркани бивши бебета и бъдещи покойници.
Такава е съдбата на човека - да се роди кой знае защо на дадено място и в дадено време, да проживее на тази земя от няколко секунди до няколко десетилетия и след това отново да потъне във Великото Неизвестно, откъдето се е появил...
|
Каква е равносметката на моите религиозни търсения
