|
ИСЛЯМЪТ И ПОСТУЛАТЪТ ЗА „СВЕЩЕНАТА ВОЙНА“.
Обрисуваната система от порядки и учреждения, които били опората на османския режим в завладените земи, намирала свое идеологическо оправдание и утвърждаване в религията. Ислямът бил санкция и крепител на съществуващите обществени отношения. Той бил най-важната съставка в многопластовата и сложна система от надстроечни явления, които формирали държавното устройство и органите на управлението в империята. Шериатът бил идейната платформа, която обосновавала султанския абсолютизъм, агресивната външна политика, феодалната експлоатация, безправното положение на покорените немюсюлмански народи, политиката на народностна дискриминация и асимилация.
Ислямът е най-късно родената монотеистична религия на Стария свят, създаден и оформен в арабските и тюркските общества, когато те се намирали в ранния етап на процеса на класово разделение. Той включвал идеята за „свещената война“ (джихад), за борба с неверниците като един от основните си идейни постулати. Именно в нея Османската империя намирала „теоретическо оправдание“ за безкрайната си поредица от набези и войни. Завоеванието на християнските територии в Мала Азия, Балканите и Средна Европа, а по-късно войните с Австрийската империя, Полша и Русия винаги били обявявани за „свещена война“, за война в името и за славата на Аллаха или за защита на „правата“ религия от неверниците. Войните с други ислямски държави или племенни обединения се водели под този лозунг, вече модифициран като борба в името на чистия, ортодоксален сунитски ислям. Многобройните конфликти с Иран през XVI—XVII в. били обявявани за „свещена война“ срещу шиитите.
Този постулат, поддържан в османското общество чрез религията, играел важна роля в политическия живот на империята. Той спомагал в значителна степен за нейните огромни териториални завоевания в първите векове от съществуването ù, когато всеки правоверен мюсюлманин считал войната за свое религиозно задължение. В ислямската религия феодалната класа намирала мотиви за поддържане на своята изключително агресивна външна политика в продължение на векове.
Ислямът дал идейната основа за формата на политическо управление на империята — деспотията. Той се изградил в общества, които били исторически приемници на древните източни деспоти, и включвал в себе си изцяло идеята за пълната, неоспорима и неконтролирана власт на деспота над всички поданици на държавата независимо от техния юридически статут и социално положение. Монархът, считан за пряк наместник на Аллах и наследник на пророка Мохамед, разполагал безапелационно с имота и живота на всички свои поданици. Тук се криела връзката с основната икономическа особеност на ислямските общества — държавната собственост върху земята и формата на държавно управление. Аллах бил считан не само за създател на света, но и за негов пълен собственик и оттук прерогативите му били прехвърлени върху монарха. Това определя и теократичния характер на държавната система.
Османската империя възприела изцяло тази ислямска идея заедно с деспотичната система на държавно управление, взета до голяма степен от селджукския султанат в Мала Азия. Значението на исляма и неговите догми за оправдаване абсолютизма на султаните личи от факта, че веднага след завоеванието на Египет в 1517 г. Селим I си присвоил титлата халиф. С това султанът ставал не само формален глава на всички мюсюлмани, но и неоспорим наместник на Бога в собствените си и чуждите територии, т.е. неговата абсолютна власт не само не можела да бъде контролирана, но не можела и да бъде оспорена от никого.
Ислямската идея за неограничена абсолютна власт на султана над живота и имота на поданиците му обуславяла създаването и функционирането на системата „кул“ като механизъм на управление. Всички административни лица — от великия везир до дребния чиновник в султанските канцеларии и слугата в харема — били напълно подчинени на султана. Те били считани за негови роби. Той имал законно право да ги лишава от живот и богатства по свое собствено усмотрение. Поради това смените на длъжностните лица и конфискациите на тяхното имущество били нормално явление в империята. На това основание султаните често обогатявали личната си хазна за сметка на своите най-висши администратори — велики везири, везири, бейлербейове. Възможността, открита чрез исляма, за безотговорна смяна на висшите държавни чиновници осигурявала пълновластието на монарсите дори и тогава, когато те фактически били изключени от пряко участие в управлението. Не един велик везир бил лишен от живот без какъвто и да било съд, по едноличния каприз на султана или по искане на разбунтувания еничарски гарнизон.
Към системата „кул“ била включена и цялата платена армия на империята — войниците от еничарския корпус и тези от т.нар. шест бюлюка. На практика чрез тях султаните си осигурили мощна въоръжена сила, реална опора на своя абсолютизъм.
Догматичното отношение към този принцип на управление била и една от причините за безплодността на всяка идея за административни реформи. Религиозната основа на утвърдения държавен ред правела безсмислени всички опити за промени в системата на държавното управление.
От IX в. ислямът се наложил като международно мюсюлманско право, съдържайки в себе си не само религиозни постулати, а редица чисто юридически изисквания, валидни за целия мюсюлмански свят. Свещените книги и предания на исляма се утвърдили като единствени източници от правов характер. Създала се религиозно-правна система, която под името шериат се превърнала в основен, най-висш законодателен кодекс за всички мюсюлмански общества. Империята възприела изцяло шериата, допълвайки го с тълкуванията на видни арабски правоведи от сунитските школи, а по-късно и с тези на свои собствени изтъкнати правоведи и теолози.
Една от най-важните постановки на шериата в многонародностната Османска империя било признаването на граждански права единствено на мюсюлманското население. Така ислямът юридически осигурявал онова отношение към немохамеданското население, което днес се квалифицира с модерния термин дискриминация. В шериата се намирал мотивът за диференциране на данъците съобразно с религиозната принадлежност на данъкоплатеца, изисквайки от немюсюлманското население данък джизие и други данъци в по-голям размер. Всички немюсюлмани били лишавани от достъп до каквито и да е административни и управленчески длъжности. Немюсюлманското население не можело да участвува в армията. Шериатът обуславял юридическия приоритет на мюсюлманина. Съдебното свидетелство на трима немюсюлмани било невалидно пред обратното твърдение на един мюсюлманин. Чрез постулатите на ислямската религия османската феодална класа осигурявала господствуващото положение на един относително малък дял от населението и оправдавала всякакво насилие и гнет над поданиците немюсюлмани.
В отделни периоди, когато нуждите на феодалната аристокрация и на държавата налагали, централната власт нарушавала шериатския канон. В противоречие с него Мехмед II започнал да издава свои закони. Той пренебрегнал свещения закон, секвестирайки вакъфите. Нарушение на шериата било провеждането на девширмето сред немюсюлманското население на империята или включването на християни-спахии в редовете на османската армия. Нарушенията на шериата обаче се осъществявали само с оглед на интересите на феодалната върхушка и никога с оглед на нуждите на масите. От тях се изисквало точно, догматично спазване на свещения мюсюлмански закон, което налагало дух на консерватизъм и догматизъм във всички османски среди.
Заграбила значителни територии в Европа, принудена да контактува военно и дипломатически с европейските християнски държави, включила в границите си многобройно християнско население, Османската империя следвала шериата с голяма последователност. Това било необходимо, за да може да изпълнява функциите си на преден ислямски пост срещу враждебна християнска Европа, от една страна, а, от друга, за да поддържа властта си над милионите християни, живеещи във владенията ù.
В империята, както във всички ислямски общества, липсвал сложно развит, специализиран религиозен институт, като Християнската Църква. Но това не означавало липса на система за идеологическа обработка на населението. Религиозните и светските елементи били плътно преплетени във всички сфери на обществената организация. За пропагандата и поддържането на ислямската религия изцяло били предоставени три основни подсистеми от обществената организация — правораздаването, образованието и изкуството.
Османската интелигенция (улема), която заемала привилегировано положение в социалната структура и била неделима част от османската феодална класа, действувала предимно в посочените три области. В правораздаването се утвърдили две категории служители — мюфтии и кадии. Първите били законоведи начело с шейх-юл-исляма. Те тълкували шериата и чрез т.нар. фетви конкретизирали всеки частен юридически случай от държавно, гражданско или углавно правно естество. В своята дейност те се съобразявали с изискванията на шериата, нуждите на османската феодална върхушка и централната власт. Втора категория били съдиите (кадии), които осъществявали практическото прилагане на шериатския закон, т.е. съдебния институт и правораздаването. Така, докато мюфтиите обосновавали господствуващото положение на мюсюлманите и безправието на поробените народи, кадиите го осъществявали както чрез системата на съдопроизводството, така и чрез местното административно управление.
Поддържането на религиозния фанатизъм сред мюсюлманското население, неговото възпитание в духа на ислямската догматика се осъществявало до голяма степен от образователната система. Образование се получавало единствено в религиозни училища (медресета). То се състояло преди всичко в изучаването на шериата и творбите на изтъкнати богослови и правоведи. Образователната система в империята била напълно теологична и възпитавала подрастващите поколения в догматично-религиозен дух. В многовековната история на империята училищните преподаватели (мюдериси) и учащите се (молли) винаги били една от най-консервативните социални прослойки. Моллите, мюдерисите, мюфтиите и кадиите формирали т.нар. улема, която винаги е била една от най-реакционните сили в османската държава.
В пропагандата и утвърждаването на исляма и поддържания от него държавен ред активно участвували и представителите на други клонове на османската интелигенция. Литературата, историографията, даже географските описания строго се придържали към изискванията на религиозния канон и всъщност основната част от творбите от подобен характер били прослава на ислямската религия и османските държавни институции, главно династията на османските султани. В служба на религията били насочени усилията и на архитектите, които за един век след османското утвърждаване на Балканите променили в ориенталски дух външния облик на градовете.
В пропагандата и непрестанното поддържане на висок религиозен дух сред мюсюлманското население немалка роля играела и една друга категория лица, тясно свързана с култа — дервишите. Те били специфична за Изтока институция на скитащи и воинствуващи монаси.
ПОЛИТИКА НА ИСЛЯМИЗАЦИЯ
С утвърждаването си на Балканския полуостров в името и чрез исляма Османската империя започнала системно и целенасочено ислямизиране на местното население. С това тя целела неговото претопяване в тюркския етнос. Тази насока в дейността на управляващата върхушка се утвърдила като една от основните линии във вътрешната политика на империята. Тя била обусловена от нуждата да се увеличи относително малобройното тюркско население, от чиято среда се набирала огромната, почти непрекъснато действуваща армия. От друга страна, това ислямизирано и в голямата си част тюркизирано население било необходимо като оръдие за поддържане на властта в новозавоюваните територии. Практически феодалната класа, опирайки се на шериата, възприела не етническия, а религиозния принцип на разделение на поданиците си. Мюсюлманите (правоверни) имали граждански права и теоретична възможност за икономическо и социално преуспяване. Немюсюлманите (неверници) били считани за безправна податна маса. При тази обстановка мюсюлманите действително се превръщали в реална масова опора на османската власт, особено в териториите с преобладаващо християнско население. За да си осигури такава опора, още в хода на завоеванието централната власт започнала да прехвърля мюсюлманско население от Мала Азия и да го заселва трайно в българските земи.
Тези първи колонисти били най-вече скотовъдци-чергари (юруци), „освободени роби“ (от немюсюлманско потекло), участвуващи във военно-помощните корпуси, татари и множество духовни лица, служители на ислямския култ, дервиши и др. Освен тях придошли и чиновници, занаятчии, хора, невключени във военна служба.
Колонизацията по селата ставала предимно в по-обезлюдените райони, понеже тъкмо в тях се намирали повече изоставени земи и селища за разпределяне. Този процес засегнал Североизточна България, Северна България от Шуменско до Врачанско (той се проявява все по-слабо, колкото се отива по на запад), Средногорието, Северна Тракия от Ихтиманско до морето, Югоизточна Тракия с Цариградския полуостров до левия бряг на Марица, Беломорска Тракия по десния бряг на Марица докъм Драма, Солунско и няколко отделни ивици или петна в Македония с ос по долината на Вардар. В ленните описи от XV в. наличието на мюсюлмани-колонисти е отбелязано много ясно. Те запълвали цели села, които запазвали старите си имена, заемали части от тях или обикновено се явяват там най-напред като малки групи от по няколко семейства.
Особена грижа се полагала за закрепване на колонистите в градовете, което било от важно политическо, административно и стратегическо значение. Но тези колонизирани маси хора, които се вливали в поселищната мрежа, далеч не могли да попълнят демографската празнина след загубата и изтеглянето на част от християнските жители в хода на завоеванието. Колонизаторските усилия на османската власт се изчерпали със заселването на посочените български райони и след това пресекнали. Държавните органи съзнавали, че направеното е незадоволително, и затова приложили друг подход за набиране на мюсюлмани — чрез ислямизацията на местното християнско население. Това било една система, която вече дала богати резултати през XV в. и в Мала Азия.
В българските земи бил изграден мисионерски институт за привличане на нови „правоверни“ между християните. Приемането на исляма ставало или с грубо насилие, или чрез създаване условия на принуда.
Самата обстановка, създадена от завоевателите, при която принадлежността към исляма съдържала всички предпоставки за преуспяване, а в много случаи при социално немощните и за съществуване, изключва представата за „доброволност“ на помюсюлманчванията дори и когато те се осъществяват не със заплаха за живота.
Особено остра била нуждата да се спечелят нови „вярващи“ в градовете. В тях били изпращани нарочно имами, молли, софти и дервиши с особено поръчение, като им се предоставяли социални и данъчни облекчения.
Пропагандата на исляма била подпомагана от създадените през втората половина на XV в. имарети — религиозни благотворителни учреждения при мохамеданските общини в големите градове, като Търново, Видин, София, Скопие, Охрид, Солун, Битоля и др., които владеели имоти и получавали доходи от тях. Имаретите раздавали безплатно храна и облекло, предлагали приют или настанявали на някаква работа нуждаещите се.
От приходите на мюлкове и вакъфи се издържали и всевъзможните монашески общежития, пръснати навред из българските земи, училища, пансиони и пр. предимно в по-значителните селища. В духа на тази политика за разпространение на исляма в градовете били построени много джамии, а там, където имало подходящи черкви, те също били превръщани в джамии. Такъв е случаят с черквите „Св. София“, назована от турците „Сиавуш паша“ джамия, и „Св. Георги“ в София, с двете най-големи черкви в Скопие, с архиепископската черква „Св. Климент“ в Охрид и пр.
Резултатите от ранните асимилаторски процеси са отразени ясно в тимарските и данъчните регистри, където засегнатите от ислямизацията се открояват по различни белези: по немюсюлманските имена на бащите си, по прозвището „син на Абдуллах“ или по посочванията при имената „нов мюсюлманин“, „ахрян“ и пр. Присъствието в градовете на хора, които се стремели да запазят своята власт, привилегии или благосъстояние чрез приемане на мюсюлманската религия, обяснява и по-голямата податливост на тази среда към ислямизацията.
Като последица от тюркската колонизация и помюсюлманчването на българското население към края на XV и в началото на XVI в. се забелязва чувствителна промяна в жителския състав на българските територии. Разгледана по райони, тази промяна очертава много разнообразна картина. Наличността на мюсюлмани в различни селища и райони в повечето случаи била резултат от ислямизацията. През XV—XVI в. най-многоброен мюсюлмански елемент живеел в Източна Тракия. В Беломорието — в областта от Марица до Места — имало голям брой мохамедани, а от Места до Струма християните били неколкократно повече. Много по-малобройно било мюсюлманското население в Северна Тракия. В санджака Чирмен, в Казанлъшко и в някои от големите градове, като Пловдив и Стара Загора, числото на мохамеданите било значително. Единствено Родопската област с изключение на източната ù част и северните склонове останала незасегната от вълната на колонизацията и асимилацията.
В Македония имало мюсюлмани в по-значителен брой в южните райони (Кукушко и Солунско) и постепенно намалявали на север. В западните български земи (областта от Пирдоп до Ниш и от Годеч до Кюстендил) тяхното нарастване било много бавно. В Северна България мюсюлмани имало в Добруджа и в централната част на Никополския санджак, без обаче те да имат превес където и да било. В Северозападна България пък числото им било незначително. При това изворите за трите области (Македония, северозападните земи и Мизия) изрично посочват, че голяма част от мохамеданите били ислямизирани българи и помохамеданчени роби.
Въпреки че чрез т.нар. единични помюсюлманчвания броят на приелите чуждата вяра чувствително нараснал, той не бил толкова голям, за да гарантира устойчивост на османската власт. В стремежа си да укрепи още по-силно своите позиции управляващата върхушка създавала атмосфера на религиозна нетърпимост. В името на политически интереси в определени моменти започнали да се организират масови принудителни помюсюлманчвания. Идейно оправдание както за масовите, така и за единичните помюсюлманчвания била самата догма, която издигала налагането на исляма във всемирна религия като задължение на всеки правоверен.
През началните десетилетия на XVI в. османската власт се насочила към масово ислямизиране на българското население. Това първо насилствено помохамеданчване с голям обхват засегнало и трите български области — Мизия, Тракия и Македония. По летописни данни част от по-знатните българи били заставени да приемат исляма, а тези, които отказали, били избити; разрушени и разграбени били черквите, а населението било насилвано да промени религията си под заплахата на многочислени войски, изпратени да осъществят акцията. През 1515 г., към която летописите отнасят първото масово помохамеданчване, в София бил изгорен жив на клада младият български занаятчия от Кратово Георги, защото отказал да приеме исляма. Това събитие, увековечено от православната църква и литературното предание, било във връзка с повсеместно разпалвания мюсюлмански фанатизъм при провеждане на масовата ислямизация в българските земи. В резултат на всички тези мероприятия на властта мюсюлманският елемент чувствително нараснал. Най-силно били засегнати от тези процеси санджаците Чирмен, Силистра, Никопол, а също и Беломорието и Македония.
До края на XVI в. ислямизирането на българите продължило в различни размери и с различна интензивност. В Северна България то обхванало предимно градското население, а селското било особено засегнато в Североизточна България, където съдействувала за това и по-силната тюркска колонизация. Независимо от тази неравномерност през XV—XVI в. значителна част от българите били принудени да изменят на своята религия.
През тези най-ранни единични или масови помюсюлманчвания промяната на религията обикновено означавала и промяна на народността. Чрез исляма османската държава осъществявала преливане на народни маси от покорените народности в тюркския етнос. Значителна част от тези българи, които били принудени да сменят своята религия, постепенно приемали турския език, обичаи и бит, приобщавали се цялостно към господствуващата народност и се превръщали в надеждна опора на чуждото владичество.
История на България. Т. ІV, Османско владичество ХV–ХVІІІ в. стр. 54–61
Съдържание
|
немой лъга!!!!!!!!!!!
