|
От драмата на ТОД - "Както на небета, така и на земята"
(В това време се чуват сигнали са събуждане на войниците. Във въздуха се виждат самолети. Почват сражения на невидими астрални същества и всичко се готви за страшна борба. Лилия и Розалия, безсилни да променят положението, се увиват в черните си мантии и се отдалечават тъкмо когато пред Атлант се явява Хронос като непознат старец.)
АТЛАНТ
Познат си ми старче, но нямам време да те слушам, идва часът на последното сражение.
ХРОНОС
Не твоят глас ме вика, а сълзите на хиляди деца и жени, които сега остават без послон от твоето разрушение.
АТЛАНТ
За нас истината е в победата, а животът е в притежанието. Вие ме предизвикахте и сега не се бия вече за Розалия и Лидия, които са ваши, а за Златната порта на скритите мистерии.
ХРОНОС
Която никога няма да ти се отвори.
АТЛАНТ
Която ще се отвори със силата на моя меч от знание, мощ и безстрашие.
ХРОНОС
Похвални качества, но в зло сърце. И когато се явиш пред тези порти, ще излезе небесна красавица, хубост неизречима, и ще те попита какво искаш. Тогава ще забравиш мистериите, защото хубостта и ще те ослепи.
АТЛАНТ
Атлант се насити вече на жени.
ХРОНОС
Добър признак, но тъкмо когато отминеш тази хубавица, ще се яви лъв, животно непобедимо.
АТЛАНТ
Не се бои Атлант от нищо на света.
ХРОНОС
И това е похвално, но тъкмо когато простреш ръка да отключиш, ще се яви змия и ще ти каже: “Ще те пусна, но ако дадеш сърцето и мозъка си гнездо да си увия.”
АТЛАНТ
Ще и посипя главата с огън.
ХРОНОС
И това добре, но ще срещнеш меча на всемогъществото и ще ти рече: “Остави тялото си, тука е горещо, ще изгори.”
АТЛАНТ
Тук ме заблуждаваш вече, без тяло никъде не може.
ХРОНОС
Да, но без грубото тяло може и там ще се спреш, и като видиш, че летежът ти е спрян, ще погледнеш на дъното на ковчега и ще видиш Жезъл. Кой? АЗ. Там съм аз, от там излизам. И моят поглед ще те отблъсне, нечестиви, и твоето падане ще е с векове, защото ти презря жената, не уважи лъва, уби змията и още много престъпления на твоето израждане. Кажи, след като чуеш молбите на милиони същесва, кажи, възпираш ли гордостта си?
АТЛАНТ
Не!
ХРОНОС
Тя ще те погуби, теб, а заблудата на народа ще погуби човешкото поколение, защото злото идва така, защото идва отвътре, а се храни отвън. Ти го хранеше отвън, то растеше до неимоверни ширини. Сега ще се пръсне тялото ти, нещасти сине човешки! Земята не за теб е създадена и всички звезди там горе. Не за теб са тези реки, океани, цветя и ароматни полета, а за нещо друго там, където се крие зад сладкия мирис на цветята, зад игривия лъч на изгряващото слънце, зад скитата песен на славея и зад морските вълни. Нищо все шепне: За мен, за мен”, но не за теб , о, заблудени сине човешки, за нещо друго, което се скрива в сладката мечта на свежата девица, зад скритите милувки на любещите, зад ненинните обятия на чистите трепети, тези, които сърцето въздигат и му казват: “Спри, че там има нещо по-високо, което свети, там има слънце, което изгрява, и за него са песните и хармониите на мировете, и всичко, което е сладко, красиво и блажено... за него, а не за теб, о, бедни сине човешки! Ти, който слезе от своя пиедестал и се зарови в калта на земното, там те вика гласът, събуди се и го чуй – този глас на любовта, който пее през бурите и стихийте и казва: “Спаси го, спаси го...” А знаеш ли какво под земята се вдига, стоглава ехидна, и като увива с тялото си заспалия, гледа го право в очите и нейният поглед е чар, и този, който гледа тия образи най-хубави, но лъжливи, му излива в сън очарователни видения, но това е ехидна. Когато си отиде в бездните на морето, откъдето е дошла, тялото пак остава, но бледо, треперещо и изнурено. И зефир завява най-лек, и пада, това човешко тяло – безжизнен труп. Това си ти!
(И отива си старецът, и не го разбира Атлант, и не го вика обратно, и решава съдбата си, с нея и тази на цялото човечество, облечено в тялото на земен син човечески. Вижда се първият лагер на барда монах, където Розалия и Лилия чакат Хронос и се вижда как той пристига. Закрива се лагерът на Атлант и се вижда лагерът на барда монах.)
Драги чеда, направете всички разпореждания да се пази Златната Врата. Няма да убивате никого. От време на време само ще оттласквате по-далече цели рояци от налитащите войски, за да покажете, че можете, но после и това не правете. Нито капка кръв, Барде на Чистотата!
БАРДЪТ МОНАХ
И когато притежавам всички средства за победа, ти ме спираш. Ах, страшно е изпитанието, Хронос – да гледам как Розалия и Лилия ще бъдат разкъсани на парчета и да не посоча силата за тяхното спасение!
ХРОНОС
Спасение може да стане само чрез убиване на противната страна, а това нещо отдавна не съществува у нас. Не трябва да го възобновиш, би станал най-страшен, втори Атлант в света.
БАРДЪТ МОНАХ
Позволи ми поне да унищожаваме с внезапната сила на електричеството, смърт без болка, мигновена.
ХРОНОС
И ще победиш, и ще стане всичко това, както по-рано, и ще се пръсне животът на хиляди най-големи щастия, и покой – след това? Ще трае векове, хилядолетия, след това? Ти все тук трябва да бъдеш. Знай, мили, че ако само със съзнателна ръка унищожиш живота и на една мушица, ти ще връщаш наново живота си на земята, ще се прераждаш пак, и вечно ще те свързва образът на престъплението, което иска изкупление. А там кой те чака? И желанието ти сега е престъпление и създава мрачни облаци, но те ще се изкупят с последните ти изпитания при смъртта като на човек.
ЛИЛИЯ, РОЗАЛИЯ И БАРДЪТ МОНАХ
Нима всички ще умрем?
ХРОНОС
За да отидем там, където Тя ни чака. Онзи красив лик на хубостта, който блести от любов за тебе, о, забравен Озирис! Събуди се и не искай вече да убиваш.
БАРДЪТ МОНАХ
Не за мен искам това, а за да спася народа.
ХРОНОС
Той ще бъде спасен само ако ти спасиш Духа си от най-малкото зло, което би замъглило чистия му лазурен блясък. Ти ще го спасиш само ако любовта ти стане една за всички и всичко, ако обичаш и този, който те прониже с нож. Ти ще спасиш това човечество, на което си глава, защото по чистата сила на твоя дух всички ще полетят, и така се спасява човек, а не чрез сражения и бой, и разделяне с мъки.
БАРДЪТ МОНАХ
Тогава позволи ми да запазя мистерийте на Златните Врата.
ХРОНОС
Тя сама се пази. Божеството, което е в нея, само се пази, защото то е самосъхраняваща се сила на вечността, и кой може Божеството да познае, ако не този, който е Божество. Само Божество може да грабне Божеството. Но когато то е вече Божество, то се познава, че е самото то, илюзията изчезва и всичко става Едно.
БАРДЪТ МОНАХ
Да запазя поне окултната сила, с която човек може да злоупотреби.
ХРОНОС
Това не е работа на Озирис, а моя – на Хронос. Озирис трябва да се яви с чист и светъл лик пред лицето на тази, която го обича. Иначе няма да изпита силата на любовта, чистия трепет на Нейната невинна и вечна девственост. Знаеш ли какво е тя там – бял, розов трепет на усещане, което се чувства, когато гледаш роза, и като я гледаш, нейният бялорозов цвят се прехвърля в теб и те обзема, а ти чувстваш един трепет не на сърцето си, а изпитваш силата на тазе белина, която трепти като розов цвят в тялото и съзнанието ти. Цветовете играят голяма роля в Божествения мир, а цветът е чистота, нима е убийство?
БАРДЪТ МОНАХ
Тогава да се оставим така и да загинем под ударите на борбата като под внезапните удари на съдбата.
ХРОНОС
Нима Атлант не е съдба? Той е символ на съдба, създадена от минали животи, събирана от живот на живот, от едни и същи хора, които сами унищожават създаденото от миналото, без да знаят, че това са те самите. Атлант, това си ти сам от минали останки от заблуди и злини по животите, и досега ти се бореше да ги убиваш, но сега те ще те убият, за да изкупиш злото, което сам си си създавал. Не убивай вече външното зло, това създава вечна размяна на борби и местене силата от един център на друг. Ти уби него тогава, в друг век то теб и това няма ли да има край? Едната страна трябва да спре, и то твоята – чистата и разумната. Тя да отстъпи мястото, като си отиде по-нагоре, а онази нека остане да се доразвива и да доунищожава неистинските образи на въображението, създадени от вековното падане. Нима не виждаш, че всичко е възраждане – истината е зад всяка борба. Спри я! Стига! И когато ти спреш от любов и съзнание, а не от безсилие, тогава ти падаш убит тук, но спасен там – в безконечието.
БАРДЪТ МОНАХ
Елате тогава, мои мили другарки, съдбата ни се реши или е била решена, но аз не без жал напускам това земно поле.
ХРОНОС
И тази жал там горе ще се обърне в състрадание от любов и ще се върне върху това поле, но вече като слънце.
ЛИЛИЯ
Мили братко, аз ще бъда по-близо до теб, няма да ме е страх да умра тук. Нали ще се родим там?
РОЗАЛИЯ
А когато почуствам последните си минути, позволи ми да бъда в обятията ти, мили братко!
ХРОНОС
Лека ще бъде смъртта, мои чеда, защото след вашата ще настъпи тежката смърт, но вие няма да я видите, не заслужавате този ужас.
ЛИЛИЯ
Не те разбирам, Хронос!
ХРОНОС
Нима не разбрахте, че когато първата ръка се докосне до Златната Врата, ще настъпи краят на земния вир.
БАРДЪТ МОНАХ, ЛИЛИЯ И РОЗАЛИЯ
Нима сега?
ХРОНОС
Да, още сега. Не чувате ли, че долу вече започна сражение. Под нашия кръг има нисши пълчища, на които още им е позволено да се сражават. Те са кандидати само за великия кръг. Тях ги предвожда Ерос, но са малко и не ще устоят на силния Атлантов напор. Това е последното сражение на битието и моретата го правят, и океаните, и звезди, и слънце, и всички небесни полета...
ЛИЛИЯ
Ето, ето, вдигат се във въздуха хвърчащите машини, а там настава вик и олелия. Какъв ужас е войната! Какви гледки! Самоизтреблението е пир, където виното е кръвта, а знаете ли кой я пие? Тези същества, които будят умовете на бедните човешки същества.
РОЗАЛИЯ
Пир страшен и грандиозен – виж какви ужаси!
ХРОНОС
Една маса е всичко – от едно тяло, което се самояде, за да се спаси.
ЛИЛИЯ
Тълпите на Атлант се срещат с тълпите на Ерос. Ерос и Атлант, Боже, какво престъпление! – Атлант убива Ерос – баща убива сина си!
ХРОНОС
Това не е само на бойното поле. Това тука е само изрази. Такива убийства стават в живота на духовното непрекъснато, където ще видите, че всички се убиват един друг и се поглъщат като халките от една верига една в друга. Ето защо животът е вече невъзможен на тази планета.
РОЗАЛИЯ
И какви мъчения, какви кланета, късане на парчета, какви разрушения правят тези Атлантци!...
(Сражението е в разгара си и се усилва все повече, което се разбира от гърмежите, виковете и светкавиците. Тук се употребява не само гърмящ газ, но и слънчеви лъчи, и убиващи звукове, и сили, които вдигат цели канари и запалват въздуха.)
ЛИЛИЯ
Хронос, настъпват в кръга, в нашия кръг! Не мога вече да гледам!
ХРОНОС
Настъпиха, защото краят е близък!
(В това време Хронос се отдалечава до една скрита скала, която се вижда недалеч. Бардът Монах, Лилия и Розалия се скриват под едно дърво между скали, за да не гледат ужаса на изтреблението, което само земният жител може да измисли – този, който казва, че има разум. Мълниите зачестяват много, това са изкуствени електрически унищожения, които обемат цели пространства и ударите стават точно в определена точка.
Облакът надвисва все по-близо над Лилия, Розалия е барда монах, облак от всевъзможни летящи машини. Вижда се как един хвърчащ кораб спира над мястото, където са скритите. След малко мълния прорязва въздуха и телата на барда монах, Лилия и Розалия остават вкаменени, изгорели от силния ток. Лилия на ръцете на монаха, а Розалия на гърдите му. Заспиват за последен път на земната кора, която размеси чистия аромат на розите и упоителния мирис на лилиите с опърленото и изгоряло човешко месо. Хронос е спокоен при това противоречие на разума, който сам разголва своята низост.)
Да, това го прави голият разум. А и къде ли не е гол този човешки разум? Дали тук, където разрушението извършва лудият набег, или там, в тихите полета на труда, когато лъчите на изгряващото слънце се разстилат над хубавата природа. Кой не дава на сърцето да се наслади, не той ли казва: “Напразно е това”? Нима не разумът, тази бедна човешка същина, слага навсякъде своя материалистичен разчет и казва: “Временно е, върви!” Не е ли той, който слага граница на всичко и казва: “Тук е моето леговище, остани!” А духът поглежда с жал всичко безконечно и вижда своите криле лъчисти и златни отрязани, и иска да полети, а разумът му казва: “Аз съм, аз съм криле.” Но полита тази бедна човешка същина и пада още по-силно и разочаровано, защото всяко падане е отчаяние и уверение в неговата малота. Ако сега, в тези печални минути на разрушението, не се размахваха гордите криле на разума, който мисли, че всичко е той, и върви без оглед за по-далечно бъдеще, то другояче би светнало небето, ако сърцето беше над тези поляни с умиление и любов, каква разлика! Едното възбужда нисшата човешка природа и прави грозота, мрак и мъки, а другото – тихата светлост на щастието, което, когато се ражда още казва: “Аз съм вечно, зашото вечното ме роди.” А какво казва разумът? “Аз ще стана това, което желая, защото самолюбието и гордостта ме родиха.” И то работи, но без връзка с висшите мирове. То се откъсна от тях още когато помисли лично за себе си. Разделението е неговата съдба. Центробежният полет е същината на разума. А какво е сърцето, не е ли уста, която привлича, за да целуне, а разумът е уста, но да погълне... А там, зад сърцето и разума, нещо се крие – бащата и на двете, и сега, ако аз стоя на тази скала на печалното видение, то е именно да унищожа едното, да дам ход на другото, да се роди третото: Великото Дете, образът на Висшия Човек, този, който е част от славната и пречиста същина на Изис и Тя го чака, защото ще и занесе силата на въплатяването от неговия огън.
(Следва)
|
Краят е много близко
