|
Класическо луциферианство (дяволопоклонство)
Луциферианството произлиза от древното семитско и европейско езичество. Още по времето, когато евреите нахлули в Ханаан, носейки вярата си в Единствения, местното население вече се кланяло на множество божества, чиито пантеон напомнял на елинския Олимп. В Библията споменават само част от тях, например почитаните от западните семити Ваал и Астарта, както и Милхолм - "амонска гнусотия". В битката при Гаваон колената на Израил надделели, но докато отредите на ханаанците се разбягали, езическите вярвания не само че не "отстъпили", ами осезаемо застрашили самата религия на победителите. Преминавайки от пастирско-номадски към уседнал земеделски начин на живот, народът на Мойсей и Навин започнал да се увлича от култовете на завареното население, които му се виждали по-разбираеми или по-актуални. Високата за времето си материална и духовна култура на ханаанците несъмнено е импонирала на примитивния, суров и беден нашественик и сега го заплашвала участта на всички малокултурни народи - да бъде обезличен и асимилиран от победените.
Всичко това тревожело жреците на Яхве - левитите. Освен че подронвал авторитета им, култът към местните божества бил неприемлив и по други - религиозни и морални причини. По начало самият култ към който и да е бог освен към Йехова бил в нарушение на първата Божа заповед: "Да нямаш други богове освен мене. Не си прави кумир и никакво изображение на това, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата и под земята;" (Изход, гл. 20:3-5 и Второзаконие, гл. 5). В обредната практика на хананеите пък имало ритуали, които противоречали на разбиранията на евреите и се забранявали от закона на Мойсей. Сред тях били храмовата проституция (свещен разврат), практикувана от поклонниците и служителите на някои култове (Астарта и Анаитис), както и човешките жертвоприношения пред Ваал, Милхолм и Молох (учените доказаха тъждествеността на посочените божества). "Не бива да се намира при тебе такъв, който прекарва сина си или дъщеря си през огън, предсказвач, гадател, вражач, магьосник, омайник, ни който извиква духовете, ни вълшебник, нито който пита мъртвите, защото всеки, който върши това, е гнусен пред Господа и тъкмо поради тия гнусотии Господ, Бог твой, ги изгонва пред тебе" (Второзаконие 18:10-13).
Срещу тези отстъпления жреците и пророците Израилеви водели истински войни. В Стария завет често се разказва за унищожаването на идоли, за поругаване на храмовете и за избиването на "персонала". Израилтянството се наложило в Палестина след кървави борби. Но даже по времето, когато еврейската религия окончателно се оформила като етичен монотеизъм, добивайки съвременния си вид, в Палестина още продължавала, макар и откъслечно, практиката на езическото богослужение. За това помогнала както виталността на старите култове, така и вмешателството на външни фактори, в т. ч. налаганият от завоевателите елинизъм, а по-късно и римската религия. С християнизацията, обаче, истинският им смисъл бил забравен.
Християните, които включили Стария завет в свещените си книги, приравнили езическите божества с демоните и така превърнали имената им в символ на скверно и забранено. А когато след време християнството се наложило и в Европа, същото станало с божествата от гръко-римски или варварски произход. И тук мисионерите изсичали свещените дървета и дъбрави, осквернявали капищата, а където това било невъзможно - опитвали се да адаптират старите ритуали и обичаи към християнската обредност. За отбелязване е, че в това отношение християнството е било по-толерантно от юдаизма (вж. Дж. Фрейзър - "Златната клонка" - празникът на Свети Иполит и др.). Ала независимо от усилията на църквата, наивно е да се мисли, че мощната духовна култура на древността ще бъде премахната като по чудо със светената вода. И наистина хората не забравили, че освен всемилостивия Бог, ограничен от собствените си принципи за добро и зло, има и други, които за разлика от него биха направили "услуга", особено пък ако е престъпна. (Като например нечия смърт или болест.) Така култът към езическите божества се превърнал в култ към дявола. Теологически тази трансформация е съвсем проста. Ако Бог е единствен, учението му е единствено правилното, а Църквата е единственият му представител сред хората (съответно - на хората пред Бог), следва, че всички езически богове, всички вярвания и ритуали, неосветени от църквата, даже и контактите с Бог без помощта на църковните институции вече са от Лукавия. Така се пораждат както луциферианството, т. е. култът към Божия враг (Сатаната), така и практиката на забраненото за християните магьосничество или теургията (theourgia). В съзнанието на тогавашния европеец двете се преплитали, но в настоящата глава по ред причини ще се спрем само на първото. Ще повторим, че през Средните векове вярата в дявола се съчетавала с вярата във вещиците. Считало се, че именно от него те получават дарбата да вършат всевъзможни неща (обикновено престъпни и вредоносни), и че Сатаната може да приема поръчките им за извършване на всички "услуги", които официалната църква отказвала. Според разпространените суеверия, на уречени дни вещиците се срещали със своя "господар" и с неговата помощ вършели пъклените си дела. Т. е. култът (поклонение) към дявола бил смесван с магията, което е исторически неиздържано, понеже магьосничеството се е появило много хилядолетия преди монотеизма и свързаното с него косвено признаване на дявола. Както суеверието, така и практиката на култа са обект на много средновековни трактати, в т. ч. печално известната инструкция "Чук срещу вещиците" ("Malleus maleficrum") на инквизиторите Якоб Шпренгер и Хайнрих Кремер (Инститорис). Доколко обаче е вярно изложеното в тях, е трудно да преценим, понеже сведенията били изтръгвани с мъчения.
Все пак навсякъде присъстват едни и същи елементи - сборище на прокълнатите души в уречени дни (често съвпадащи с езическите празници на слънцестоянията от култа на Адонис или с Валпургиевата нощ), човешко жертвоприношение, а понякога и канибализъм, разврат и ритуален брак на Сатаната с млада вещица. В "Бляскавия бал на Сатаната" от книгата на бившия семинарист Булгаков "Майстора и Маргарита", това е "описано" много точно. Приемайки емблемата на Ада (медальон с изображение на черно куче), Маргарита, макар и символично, се бракосъчетава с Воланд и става царица на тържествената вечер. Преди това са парадът на "обесниците" и убийството на барон Майнтингел, с чиято кръв се извършва причестяването. Показателни са дори имената на "служителите по церемониала". Абандона (или Абадон) - това е "Душегубеца" - семитско божество на смъртта, но може би и транскрипция на Аполон, (схванат в аспекта му на бог-унищожител). Азъел пък е демонът на пустинята, "паднал ангел", който се бракосъчетал със смъртна жена и научил хората да се избиват.
Независимо от покръстванията и репресиите, практиката на луциферианството не изчезнала през цялото Средновековие. Още в 681 г. консулът на град Толедо забранява отслужването на т. нар. "литургия на мъртвите", целяща да предизвика смъртта на някого. В началото на 14 век тамплиерите били осъдени и за приписаната им почит към идола Бафомет, описван ту като изображение на Мохамед, ту като човек с котешка глава (Анубис?) или фалос. (Самият идол обаче не бил открит - възможно е и той да е измислица, плод на мъченията.) Практиката на сатанизма обаче преживяла даже големия Лов на вещици в края на Средновековието. През 17 век - зората на европейското просвещение, култът към Луцифер взел такива размери, че се превърнал в снобизъм за тогавашния елит. Независимо от величайшата протекция, понякога съдебната власт успявала да проникне в тези афери и тогава наяве излизали ужасни неща! Типичен пример е процесът за "Черната меса", проведен през 1679 г. в Париж по времето на Кралят Слънце - Луи XIV. Тъй като е показателен и за практиката на сатанизма, и за нравите на епохата си, на него ще се спрем по-обстойно.
Предисторията му всъщност е обичайна за тогавашния френски двор - царството на интригите и порока. Маркиза Монтеспан била дългогодишна фаворитка на краля и майка на 7 негови извънбрачни деца, заченати в прелюбодеяние, както на краля (женен за испанска принцеса), така и на маркизата, произхождаща от древния род Рошешуар. Впоследствие обаче непостоянният монарх, който и без това бил подложен на натиск от страна на църквата да прекрати тази връзка, се увлякъл по друга красавица - бившата придворна дама на любовницата си - херцогиня Фонтанж. Уязвена от пренебрежението, маркизата се обърнала с посредничеството на парижката гражданка мадам Монвоазен към сатаниста абат Гибур, който се съгласил да отслужи "литургията на свети Секер". В безразсъдната си гордост тази незнаеща преграда за амбицията си жена обаче се оказала замесена в опит за кралеубийство - в "любовните билки", включващи прах от сушени крастави жаби, испански мухи, прилепи и прочие гадости, трябвало да попадне и арсеника. Така в аферата се намесва тайната полиция и след серия арести в ръцете й попадат уличаващи документи, в това число и "договорът", който пренебрегнатата красавица била сключила с Дявола. Ето част от неговия текст: "Аз, Франсоаз-Атенаис дьо Мортемар, маркиза Монтеспан, моля за приятелството на краля и престолонаследника и за продължаването му във времето... Кралицата да бъде безплодна... Кралят да напусне своето ложе и трапеза заради мен и моите близки... Висшите държавници да ме обичат и уважават, да бъда включена в кралския съвет и да зная какво се върши там. Приятелството, по-силно от всякога, да накара краля да напусне Фонтанж и никога повече да не я погледне, да се разведе с кралицата и да се ожени за мен."
Заклинанието започва с думите: "В името на Астарот, Асмодей и Велзевул призоваваме великите духове над нашия олтар." и завършва с: "... ите, миса, ест. Луциферо грациас." Самата "литургия" се отслужвала в запустели параклиси, в осквернени преди това олтари, при което желаещият благоволението лягал върху масата, предавайки душата (и тялото си) в дар на призования "покровител". В случая маркиза Монтеспан символично превръща олтара в брачно "ложе" за себе си и за демона. (Поради отсъствието на последния в някои случаи "брачното тайнство" се консумирало от свещенослужителя. Ако пък магията не "подействала", обяснявали на излъганата, че демонът на враговете й явно е бил по-силен от нейния! Виж мемоарите на Ментнон.)
Имената на "принцовете на мрака" са добре известни на учените. Астарот е изопаченото име на вече споменатата богиня на земята и плодородието - Ищар, Ащорет, Астарта (променено в мъжки род). Велзевул е видоизмененото име на Ваал-зе-вул - бог на бурите, дъждовете и добитъка, който юдеите превърнали в символ на мухите, нечистотията и болестите. Асмодей пък е "приемникът" на Айшма - древноиранско божество, пазител на девството, и по тази причина - враг на мъжете (убиецът на седемте съпрузи на Сара), с което евреите най-вероятно са се "запознали" по време на пленничествата си.
Независимо от широкото разпространение на култа през късното Средновековие, той не успял да прерасне в истинска секта.
Причините за това са както в контрола на католическата църква във всички сфери на живота, така и в целите, които луциферианството си е поставяло. Същностна характеристика на сектата е нейният стремеж първо към утвърждаване в собствената (матерна) религия, в чиято среда е възникнала, и едва тогава - при неуспех - към окончателно отделяне, масовизиране и по-широко разпространение, с което да я измести в очите на последователите й. От тук и повсеместно забелязваният прозелитизъм*, особено характерен за протестантстващите организации. При луциферианството поради големия "залог" това е невъзможно.
(* Прозелитизъм, сиреч, да убедят някого да приеме тяхното учение. Б. на Виктор от БезМонитор.com)
Госпожа Монтеспан едва ли би желала да бъде в една и съща секта със съперничките си, които между другото използвали срещу нея същите средства. (Не било рядкост един и същи сатанист да "обслужва" и двете съперничещи си камарили, което обяснява защо магиите били обикновено неуспешни и в крайна сметка на мястото им пристигнал арсеникът.)
Краят на тази история е ознаменуван с голям процес, завършил с жестоки смъртни присъди (35 на брой) и с кралския указ от 30 август 1682 г., с който се прогонвали от Франция всички предсказатели, гадатели и магьосници.
В края на XIX в. във връзка със секуларизацията на църквата от държавата, положението осезаемо се променя и става възможно създаването на секти от сатанински тип, за които ще стане дума в следващите глави.
|
Re: Сатанисти? [re: Kalomain]
