[quote="drflex"]Съдейки по библията, Исус е предизвикал голяма шумотевица със своята поява. Но според официалната историческа наука няма очевидци - нито един, които да са описали великата шумотевица на хилядите, слушали проповедите на Исус и никой очевидец не е описал тоновете излекувани и т.н. Тъй като нито един съвременник на Исус не е описал и самия Исус следва само едно - исус е измислица. Но разбира се християнската пропаганда по въпроса веднага ще възрази срещу това твърдение. Историци, посочени в официалните църковни документи, целящи да заблуждават хората, които най-често се срещат и са обявявани за съвременници на исус и видяли го, та чак едва ли не си пили питието заедно с Исус, след което го описали, са:



1/ Йосиф Флавий - роден 4 години СЛЕД СМЪРТТА на Исус и писал за него още колко след? Не е съвременник на Исус и с оглед на датата си на раждане той няма как да бъде съвременник на Исус и следователно очевидец на Исусовите дела.



2/ Публий Корнелий Тацит пък е роден 55 година и за Исус пише чак през 98г! Той също не е очевидец на Исус.



3/ Philo of Alexandria - съвременник на Исус, който пише по времето на Исус, но НЕ за Исус, както им се иска на някои, а за друго...



4/ Планий Млади - роден 61 г. след въображаемия Исус. Той е поредният писал за Исус, но не и видял го.



5/ Светоний - роден 70 година след въображаемия Исус. Също не е очевидец.



Има и други историци, на които неправилно се приписва, че са дали историческото доказателство за съществуването на Исус, но тези са най-често срещаните.



Сonditio sine qua non, за да имаме обективност е необходимо личното видяно (в сегашно време, а не чуто как е било от времето на пра-пра-дядовците) и описано на лист и документирано наблюдение, да се съпостави с това на други независими от наблюдението, което е обект, източници и очевидци. В случая - за Исус трябва да се е писало не само от християни, а и от нехристияни, трудовете им трябва да бъдат сравнени и да се види какво ще излезе.



Обаче се оказва, че по времето, когато Исус е живял, не само, че никой не е забелязал прославилия се чрез проповедите си и чрез лечителските си умения Исус, но и никой не е забелязал нито едно от описваните в библията следни значими обстоятелства:



1/ Библията твърди, че цар Ирод избил младенци, понеже се уплашил от Исус. Но според историците цар Ирод е имал спокойно управление и не е избивал никакви младенци. Той бил обичан от народа си. И едва след смъртта на Ирод (Цар Ирод умрял 3 г. преди Исус да се роди - източникът за което са разчети на Schurer ) започва война. Цялото управление на Ирод е описано и документирано надлежно – този цар не е и подозирал, че някакъв си Исус заплашва управлението му, камо ли да заповяда избиването на деца, за да се отърве от него, освен че същият цар умрял 3 години преди въображаемото раждане на Исус...



2/ Библията твърди, че при раждането на Исус е имало преброяване. Повечето историци твърдят, че такова преброяване изобщо никога не е имало, основавайки се на факта, че няма съхранен писмен документ, доказващ наличието на преброяване и на тезата, че не е възможно римляните да предприемат преброяване на населението в подчинени на властта им земи, които си имат собствен управител. Някои историци твърдят, че първото такова преброяване във въпросната упомената от библията територия е чак 6 години след раждането на Исус, която теза също е в противоречие на библейската версия.



3/ Двете писма, приписвани на Пилат до Тиберий, в които се говори за мъченията на Исус, също често се приписват като доказателство за съществуването на Исус, но лошият латински, на който са написани, показва ясно, че са фалшиви. Пилат и лош латински - не без доза смях, в никакъв случай!



4/ В своето измамно престараване християните стигнали дотам, че разпространили и редица писма, твърдейки, че са писани от Исус Христос. Запазено било писмото, което той уж писал на едеския цар Абгар, но по това време не е имало вече цар на Едес.



5/ Умишлено понякога се пробутат учениците на Исус (Петър, Андрей, Яков, Йоан, Филип, Вартоломей, Тома, Матей, Симон, Яков/Алфеев/, Тадей, Юда) за негови свидетели, но това не са независими източници + факта, че повечето "ученици на Исус" са се родили, да кажем например като "Йоан" - 5 века след въображаемата смърт на Исус (което показват историческите извори и анализи - евангелието на Йоан е писано доста след новия завет и православната църква дълго е отказвала да го прибави към божиите слова, понеже то е апокриф, т.е. фалшификат, писан в стила на библията, векове след като йоан би следвало да се е вкочанил и да са го изгризкали червейчетата; обаче братята католици, като по-находчиви, видяли ползата от него и въпреки, че е лъжа, го прибавили; православието завидяло и така последвало примера имWink.



6/ Самата библия като свидетелство също не е доказателство. Това важи както за стария завет, който уж предричал раждането а Исус, така и за новия завет, който описва живота му. До 1947г.сл.хр. най-старият известен ръкопис на част от еврейската "Библия" (Стария Завет) беше един фрагментен папирусов лист съдържащ Декалога (Божият морален закон) и Втор.6:4,5. Този документ е от около 100 г.пр.Хр. Но през 1947 г. и следващите няколко години бяха открити библейски свитъци в пещерите край Мъртво море, датирани във II в. пр.Хр. Днес вече по-голямата част от Ст.Завет може да се чете от еврейски свитъци от Христово време или от малко по-рано. С изключение на свитъците от Мъртво море всички съществуващи най-стари еврейски библейски ръкописи са от късния масоретски период, което означава, че нищо не е спирало авторите им да ги преправят. Най-ранният датиран ръкопис на еврейската масоретска Библия е едно копие на последните пророци в Ленинград, написан в 916 г.сл.Хр. Други прочути копия на еврейската "Библия" са Кодекс Лаудианус в Оксфорд, от 10-и век, съдържащ почти целия Стар Завет. Кодексът Бен Ашер от Алеп от 10-и век и др., които се намират в различни колекции и библиотеки. Или с други думи - старият завет не е толкова стар, а новият завет никак не е толкова нов. Всъщност исторически установено е, че новият завет е писан и дописван след "христос" от хора, които никога не са ни го чували, ни го виждали Исусчо.



Всичко това доказва, че не е имало Исус. И води след себе си извода, че християнството е започнало своето начало като малка секта, създадена от умели лъжци - някои т.нар. "ученици на Исус" (на принципа на както всяка уважаваща себе си секта и те не са се разбирали много кой какво е научил и видял от Исус и си противоречат явно, ако се следят текстовете на библията). Тези сектанти, благодарение на умелото преплитане на действителни и лъжливи лица и събития повличат хората да им вярват, за да се замаскира измисленото и да му се придаде тежест и достоверност. Ситуацията е била почти следната – сектантите казват - "ей онзи цар Ирод...", простолюдието възкликва - "верно беееее, во истину имаше такъв", сектантите продължават - "ей там се родил Исус" - "ами не сме чули за раждане на такъв, но това място го има, а и тези разправят, че другите всички знаят за събитието, следователно сега да не излезе, че сме прости и не знаем само ние, дай да се съгласим". Сектата се разпространява умело използвайки конформизма, който и днес си се шири. Набира мощ и посредтством ред други чисто психологически прийоми (спекулации с чувството за вина, за дълг, галене на егото с обещания за блаженство, защото избирайки вяра в Исус, се избира доброто - това е на страната на бог, с хвалебствия колко е готино да си на страната на добрите и как бог възнаграждава добрите и разпертушинва злите и още много други, дето сега не им е мястото да ги описвам), а по-късно, когато вече има хванати в капана за правене на пари и добиване на власт достатъчно наивници, властта и парите стават реални. Не след кой знае колко много години по-късно, когато вече основателите на сектата ги гризкат червеите и няма кой да каже как не се роди Исус, малката сектичка вече не е малка и нейната изключително добра организация позволява да се дирижира държавната политика, което говори за наличието и на много власт, и на много пари, обвити и във фанатизъм. И почва насилственото християнизиране на нехристияните, като част от външната политика с цел добиване на още власт и на още пари.