|
„Вас няма да ви разстрелят...“
Разказ на отец Георгий
За да разбереш по-добре моя разказ, трябва отначало да направя малко отклонение.
Някога аз бях игумен на Мещенския монастир, който се намираше в Калужка губерния. По монастирски
работи често ми се налагаше да отивам в Калуга. При едно такова пътуване аз вървях по улицата и
изведнъж виждам: около голям хубав дом стои жена, наметната небрежно с топъл шал и като че ли някого
очаква. Като ме видя, тя бързо се приближи до мен и ми се поклони. Лицето є беше бледо и на него се
четеше такава скръб, че веднага всичкото ми внимание се насочи към нея. Тя ми каза:
- Отче, мъжът ми умира, не мога да го оставя задълго. Той трябва по-скоро да се причасти. Не ми
отказвайте, моля Ви, елате при нас!
За щастие аз носех със себе си св. Дарове. Тя ме заведе вкъщи. Видях мъжа є - наистина съвсем болен,
няма дълго да живее. Изповядах го и го причастих. Той беше в пълно съзнание. Поблагодари ми и каза:
- Имам голяма скръб. Аз съм търговец, случи се така, че трябваше да заложа къщата си. Вече няма как да
я откупя и след два дни ще я продадат на търг. Сега умирам и оставям семейството си на улицата.
Стана ми жал за него.
- Не скърбете - казах му. - Може би Господ ще даде някак да Ви помогна.
Отидох веднага на пощата и повиках по телеграфа един мой духовен син, също търговец.
Още вечерта той седеше в моята стая в хотела. Веднага разбра каква е работата и когато продаваха дома
на търг, успя да вдигне цената до 25 хиляди рубли. Домът беше купен от общината, от получените пари 7
хиляди отидоха за погасяване на залога, а останалите 18 хиляди бяха внесени в банката на името на
жената на умиращия търговец.
Аз отложих за малко връщането си в монастира и след всичките парични операции отидох при болния, за
да му разкажа, че нещата са се уредили благополучно. Той беше още жив, благодари ми, че съм спасил
семейството му от бедност и същата вечер умря. Не останах за погребението, защото бързах да се върна,
а после, поради разни събития, така и забравих за него.
Изминаха много години... Аз бях арестуван и затворен в килията на осъдените на смърт, където заедно с
мен се намираха още 37 души. Почти всяка нощ идваха при нас и отвеждаха на разстрел по 5-6 човека.
Накрая останахме седем.
През деня към мен се приближи пазачът на килията и ми прошепна:
- Гответе се, отче, днес получих заповед за всички вас. Тази нощ ще ви откарат.
Предадох на затворените заедно с мен думите на пазача. Трябва ли да разказвам какво се надигна в
душата на всеки един от нас! Макар и да знаехме, че сме осъдени на смърт, тя все пак стоеше на прага, а
сега щеше да го прекрачи...
Нямайки сили да остана в килията, аз сложих епитрахила си и излязох да се помоля в глухия коридор,
който нямаше прозорци. Молих се и плаках така, както никога в живота си. Сълзите ми бяха толкова
обилни, че намокриха копринената бродерия на епитрахила и боите потекоха на разноцветни струйки.
Изведнъж видях пред себе си непознат човек. Той ме гледаше съчувствено, а после ми каза:
- Не плачете, отче, вас няма да ви разстрелят.
- Кой сте Вие? - учудено попитах аз.
- Вие, отче, сте ме забравили, но при нас добрите дела не се забравят - отговори човекът. - Аз съм
същият търговец, който Вие някога причастихте в Калуга.
Търговецът се скри от очите ми и веднага след това в каменната стена на коридора сякаш се образува
пролука, така че аз можех да видя през нея края на гората, а във въздуха над нея моята покойна майка.
Тя кимна с глава и ми каза:
- Да, Егорушка, вас няма да ви разстрелят, а ние ще се видим с тебе след десет години.
Видението изчезна и аз отново се намерих пред глухата стена, но в душата ми беше Пасха! Бързо се
върнах в килията и казах:
- Братя, благодарете на Бога! Нас няма да ни разстрелят, повярвайте на думите на свещеника! (Аз
разбрах, че и търговецът, и майка ми говореха за всички нас).
Голямата скръб в нашата килия се превърна в неудържима радост. Повярваха ми и започнаха да ми
целуват кой ръцете, кой раменете, кой ботушите. Ние знаехме, че ще останем живи!
Измина нощта, а призори ни преместиха в друг, временен затвор, където разпределяха. Оттам аз попаднах
в затвора Бутирка, а скоро след това при една амнистия бях освободен и през последните години живеех
в Данииловския монастир. Шестимата затворници, които бяха в една килия с мен, станаха мои духовни
чеда.
След няколко години отново ме арестуваха и ме изпратиха на заточение тук, в Каратюба, където ние с теб
сега седим и разговаряме.
© Православна беседа
|
„Вас няма да ви разстрелят“
