|
Предлагам ви още една беседа от архимандрит Серафим (1912 - 1993) из
"Беседи за живота след живота", глава 5, част II.
за тия, които искат да прочетат по-вече, на адрес:
http://pravoslavie.domainbg.com/04/index.html#Ѕеседи%20за%20живота%20след%20живота:
ГДЕ Е ЦАРСТВОТО НЕБЕСНО? ГДЕ СА ДУШИТЕ НА ПОКОЙНИЦИТЕ ?
На младини, когато бях съвсем неопитен млад богослов, един мой познат, невярващ ни в Бога, ни в Царството небесно, ни в безсмъртието на душата, ми зададе въпроса: “Где е Царството Божие? Где са душите на умрелите?” – Аз се смутих от неочаквания въпрос и не знаех какво да отговоря. Той се почувствува победител, а аз останах с мъчителното чувство на притиснат до стената.
Оттогава все ме е занимавал този въпрос: Къде е наистина Царството небесно? На физическото небе ли? Но св. ап. Павел рисува съвсем духовно Царството Божие, като казва, че то не е ястие и питие, т.е. нещо веществено, осезаемо, което предлага физически наслаждения, а “правда и мир и радост в Светаго Духа” (Рим.14:17). Що значи обаче всичко това? Аз не можех да си отговоря. – Де са душите на умрелите след отделянето им от телата? Около нас ли, някъде другаде ли по нашата земя, или на някоя планета, или още по-далеч – на някоя друга слънчева система? Но и тия фантастични предположения не ме задоволяваха, защото аз откривах дълбоки противоречия в тях: всички звездни светове са материални, а душата е нещо нематериално.
Минаха години. Прочетох и научих доста неща. Задълбочих се в тайните на вярата и постепенно разбрах колко неправилно е поставен въпросът за Царството небесно и за душите с питането: Где са? – в неговото плоско-сетивно, осезаемо- пространствено измерение. И душата, и Царството небесно са извън обсега на нашите земни пространствено-времеви категории. Сам Христос е казал за Царството Божие, че не може за него да се говори: “Ето, тук е, или: на – там е” (Лука 17:21). То е вечно, нетукашно, то “не е от тоя свят” (Иоан.18:36). Затова именно не е уместно да се пита за него къде е.
Материалният свят, разположен във времето и пространството, се отличава със своите измерения: дължина, широчина и височина. Но тези измерения не важат за отвъдния свят. Там има, по земному казано, съвсем други “мерки” – духовни, недостъпни за нас, докато сме в плът. Но все пак като същества, създадени за вечността, ние не сме съвсем лишени от възможността да усещаме отвъдния свят и да влизаме в контакт с него. Творецът ни е устроил така духовно, че още докато се движим в материалния свят, да можем да чувствуваме с душите си и нематериалния. Молитвата е например начин за общуване с отвъдния мир. Молитвеният опит на искрено вярващите човеци, потопени в истинския благодатен живот, е доказателство, че те се намират в сферата на Царството Божие. Изпитването на най-възвишените чувства: на правда, т.е. на свобода от греха, на мир в съвестта, т.е. на хармония в отношенията ни към Твореца и към всички твари, и на благодатна райска радост, т.е. на блаженство, което надвишава всяко земно щастие, са състояния, при които опитно се преживява от достойните Царството Божие (Рим.14:7).
Към душата, тая небесна гражданка, отличена с безсмъртие и вечност, не могат да се прилагат грубите пространствени измерения. Също тъй и към преживяваните от душата небесни чувства тия измерения са неприложими. Без да си служи с каквито и да е земни категории, човек сам по себе си знае и чувствува що е правда, що е радост и що е мир. И тъй, ясно е, че невидимото, без да се подчинява на земните понятия и категории, нахлува някак си във видимото и живее в съзнанието на човека.
Правдата, радостта и мирът, тия най-висши белези на Царството Божие, са дадени в зачатък на всекиго от нас в душата. Всички ние имаме, макар и в най-несъвършен вид, някакъв усет за тях, защото всеки носи Божия образ в себе си и всеки е поканен да стане гражданин на небето. И ония, които не вярват в Царството Божие, имат някакво понятие за това – що е правда, мир и радост. Макар у тях тези понятия да носят земен характер, все пак и за тях те си остават високо духовни неща, на които не могат да се приписват материални белези. Те са от съвсем друг порядък.
Човек е съставен от физическо тяло и от нематериална душа. И най-многознаещите не разбират как е съчетана душата с тялото у човека. А душата от своя страна е свързана с редица невидими свои прояви.
Човекът е неразгадаем сам за себе си. Паскал много добре е изразил това, като е казал: “Не зная... какво съм самият аз... Не зная какво представлява тялото ми, сетивата, душата и онази част от съществото ми, която обмисля думите ми, която разсъждава за всичко и за себе си, но е позната толкова малко, колкото познава всичко останало... Зная само едно, че скоро трябва да умра; но от всичко най-малко ми е позната смъртта, която не мога да избегна”.1
Човекът носи в тялото си и в душата си тайни, пред които стои безмълвен. Той има способността да разсъждава, но сам не знае как се раждат разсъжденията му. Той е в състояние да изпитва разни чувства, но немее прeд загадката откъде се появяват те. Той е годен да изявява разни желания, но не може да си отговори в какви потайни кътчета на душата му се взимат решенията на волята му. Той има дарбата на въображението, но необяснимо е за него как се е появило това въображение и как с неговата помощ той е в състояние да извиква пред себе си разни картини, да прелита духом за един миг огромни разстояния, да отива светкавично бързо в чужди страни, които преди години е посещавал, и да се връща със същата бързина назад. Тайната на разума в човека, чудото на неговото крилато въображение, побеждаващо спънките на времето и пространството и даващо му възможност духом да лети безпрепятствено над тях, както и многото други чудеса на неговия телесен и душевен свят – всичко това нека смири човека и го доведе до благоговеен трепет пред загадките на собственото му същество!
Такива и подобни на тях наблюдения довеждат всеки мислещ човек до заключението, че покрай материалния свят и материалните вещи несъмнено съществуват и множество нематериални неща и цял един нематериален свят, за които е неприложим въпросът: где са те? в неговата плоско-сетивна пространствена рамка, продукт на нашето земно битие.
Физическият свят е в пространството и времето. Тварният духовен свят е също свързан с тези категории, без обаче да е подвластен на техните земни, достъпни за нас измерения.
Царството небесно, а също и Ангелите, тези безплътни, но реално съществуващи духовно-разумни същества, както и преминалите вече отвъд човешки души, принадлежат към създадения от Бога невидим, духовен свят, за който четем още в първите редове на Библията: “В начало Бог сътвори небето и земята” (Бит.1:1), т.е. невидимия и видимия свят. В тоя смисъл и Символът на вярата говори: “Вярвам в Един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо”.
Засега ние живеем на видимата земя. Но бъдещият живот, обещан ни така ясно от Господа Иисуса Христа (Иоан.17:2) и постоянно споменаван в словото Божие, ще бъде не на тази земя, която е временна (2 Петр.3:10), а на новото небе и на новата земя, на които ще обитава правда (2 Петр.3:13) и които ще бъдат вечни. До Второто Христово пришествие душите на покойниците пребивават в така наречения задгробен свят. Сега завесата на плътта скрива от нас този свят, но той съществува. Когато грубата плът отпадне от нашето същество, а това става при смъртта, ще влезем с душата си в невидимия свят и ще го видим с духовните си очи. Този тайнствен отвъден мир е непостижим за плътските сетива. Ние сме безсилни да го опишем, защото за него нямаме нито представа, нито съответни думи на земята. А между това ние трябва да знаем поне нещо положително за него, тъй като всички нататък сме се запътили и след по-дълго или по-кратко плаване в океана на живота ще спрем на брега на вечността.
Великият св. ап. Павел, удостоен да бъде грабнат и пренесен духом още приживе в отвъдния свят, чул там дивни думи, които “човек не може да изговори” (2 Кор.12:4). Какво е било съдържанието на тия думи, той не ни е предал, защото нещата от невидимия свят са неизразими с езика на тукашния свят. В един друг случай същият Апостол ни обръща внимание, че има разлика между човешки и ангелски езици (1 Кор.13:1). Какви са тези ангелски езици? На тях би било възможно може би да се опишат тайните на невидимия свят, но ние не ги владеем. Неизразимото със земен език става донейде достъпно за духовния ум по пътищата на вярата и на духовния опит, които всеки може да има, понеже ние сме съставени не само от тяло, но и от душа. Иначе, ако за никого и при никакви условия тайнственият отвъден свят беше недостъпен, никой не би бил в състояние да вярва в него.
Какво ни говори вярата?
Един е Творецът на небесния и на земния свят, на всичко видимо и невидимо. Чрез Него и в Него невидимото и видимото стоят във връзка.
Едно е Предвечното Слово, чрез което всичко стана (Иоан.1:3). Това Слово, Божият Син, Второто Лице на Триединния Бог, “стана плът и живя между нас, пълно с благодат и истина (т.е. Той ни донесе спасителната благодат и ни откри истината – в ск.м.); и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца” (Иоан.1:14). С явяването Си като Бог в плът на земята (1 Тим.3:16), Иисус Христос съедини небесното и земното, спусна мост между невидимото и видимото битие. А като съедини по непостижим начин Божествената Си същност с нашето естество и прояви Нейната пълнота по време на човешкия Си живот (“прие образ на раб и се уподоби на човеците” – Фил.2:7), той направи възможно за човешкото естество, освободено от греха, да участвува в Божественото естество (2Петр.1:4).
Един е Светият Дух, Който озарява като Дух на истината (Иоан.15:26) небето и земята и Който дава живот и на мъртви и на живи, бидейки Животворящ.
Едно е Тялото Христово – Църквата, която свързва горния свят с долния, т.е. Ангелите и “духовете на праведниците,... достигнали съвършенство” (Евр.12:23), със света на човеците, живеещи още тук на земята. Църквата обединява и живи и мъртви, понеже в нея от вечно живия Бог, като от вечен Извор, се изливат струи на вечен живот върху всички вярващи в Христа – както странствуващи още по земята, така и отминали вече в Царството на безсмъртието. По този начин “се съедини всичко небесно и земно под Един Глава – Христос” (Еф.1:10). Така вярващите в Бога и спазващите Неговите заповеди станаха “сходни с образа на Сина Му, та Той да бъде първороден между многото братя” (Рим.8:29).
По такъв непостижим начин Христос сближи земния живот с небесния и направи невидимото битие донейде достъпно за земните човеци, та да може св. ап. Павел да каже, че чрез Христа се обогатяваме “с всяко слово и всяко познание” (1Кор.1:5) Пътят към разбиране на невидимото е вярата. “Чрез вяра проумяваме” (Евр.11:3). “С вяра ходим, а не с виждане” (2 Кор.5:7).
Кой вярва спасително? – Онзи, който обича Бога и следва Неговите заповеди (Иоан.7:17). Не напразно е казано: “Любовта към Бога се състои в това: да пазим заповедите Му” (1 Иоан.5:3). И още: “Който е от Бога, той слуша Божиите думи” (Иоан.8:47). Онзи, който търси само Божията слава, а не своята собствена слава, той чувствува отвъдния мир. Защото който търси своята жалка слава, не само фактически не вярва в Отца, но и не е в състояние, поради заплетеността си в земни греховни неща, истински да вярва – нещо, което Спасителят внушително е подчертал с думите: “Как можете вие да повярвате, когато един от друг приемате слава, а славата, която е от Единаго Бога, не търсите?” (Иоан.5:44).
Какво означава всичко това във връзка с нашия въпрос, поставен за разглеждане в тая глава? – Това означава: живей по християнски, имай чиста съвест, не оскърбявай с лоши дела Бога и ти ще се доближиш още в тоя живот до Царството Божие и ще вкусиш радостите му. Но ако непрестанно опетняваш душата си с грехове, внушавани от демоните, ти ще предвкусиш още тук ада. Адът и раят не са някакви грубо постранствени сфери, подобни на земните царства, а са състояния на душите. Като подчертаваме обаче това, трябва да изтъкнем и опасността от противоположната крайност – прекалено да се психологизира понятието за рая и за ада, да се загуби усетът за тяхната реалност като битийни сфери, да се сведат те единствено до съвкупност от определени душевни състояния. Раят и адът са и състояния на душата, и “място”, но място от друг битиен порядък, място, което не попада в координатите на нашата земна, веществена пространствено-времева система. Ето защо еднакво погрешни са както наивните опити за грубо пространствена “топография” на рая и ада, така и крайният спиритуализъм, който ги лишава от всяка идея за пространственост и обективност и ги свежда единствено до състояние на човешката душа.
От гледна точка на нашето спасение, преди всичко отношението ни към Бога, любовта ни към Него и послушанието ни към Неговите заповеди определят за всекиго от нас разликата между ада и рая. Които обичат Бога, са щастливи с Него. Които Го мразят, са безкрайно нещастни. Те не могат да понасят Неговото присъствие, а не могат и да избягат от Него, понеже Той е навсякъде (Пс.138:8-10). Тъй е било с Адама. Той е бил блажен, докато не се отделил от Бога чрез непослушанието си. Св.Василий Велики казва за него и за неговото възвишено райско състояние до грехопадението му: “Високо е стоял някога Адам не по местопребивание, а по произволение”.2
Който се обогатява с духовна опитност, той започва да разбира, где е раят, и где е адът. Който се е научил да немее пред тайните на душата си и нейните чудни способности, той не се смущава от своето безсилие да си отговори на въпроса: “Къде отиват душите, след като напуснат телата?” Той вижда, че докато е в тялото, душата донякъде е подчинена на времето и пространството, но не съвсем. Защото тялото може да е в окови, а душата да лети волно към Бога в молитва. Тялото може да е арестувано, и в същото време душата да се чувствува свободна. След смъртта на телата душите се оказват вече в съвсем други условия и са независими от земните пространствено-времеви категории. Душите на праведните, според общоприетия израз, отиват на “небето”, при Бога. Те са в Царството Божие. Но преди да сме отишли на “небето”, ние можем и трябва да придобием небето в самите нас. Това става, когато от земни ние се стремим да станем небесни, духовни. Само ония, които приживе са внедрили небето в душите си, отиват след смъртта си на “небето”.
Бог е навсякъде, и Царството Божие е там, дето е Бог. Ако Бог е в сърцето ти, Царството небесно също ще бъде в сърцето ти. Но ако си чужд на Бога, ти си далеч и от Царството Божие – не пространствено, а нравствено, далеч си от него по лошото си умонастроение, по злото направление на твоята воля, по опорочеността на сърцето си.
“Същинското Царство небесно се състои в това – определя прекрасно великият Златоуст, – чрез добър живот да спечелим благоволението и милостта на Господа”.3 А св.Димитрий Ростовски казва: “Царството небесно не е нищо друго освен освобождение от страстите и съединение с Господа чрез любовта”.4
Забележително е, че Спасителят изкусително запитан от фарисеите, очакващи земно царство, кога ще дойде Царството Божие, им отговоря по съвсем неочакван за тях духовен начан: “Царството Божие няма да дойде забелязано, и няма да кажат: ето, тук е, или: на, там е. Понеже ето, Царството Божие е вътре във вас” (Лука 17:20-21).
Тълкувайки този пасаж бл.Теофилакт прекрасно пояснява, че Христовото Царство няма нищо общо със земните държави, че то “не е от тоя свят” (Иоан.18:36), та да може да се каже за него – кога и къде ще се появи. “Божието Царство няма определено време, но за жадуващия то е достъпно във всяко време. Защото Царството Божие...представлява живот и поведение по образеца на Ангелите. Бог тогава царува (в нас), когато в душите ни няма нищо греховно... А тоя начин на живот ние можем да го имаме вътре в себе си, разбира се, ако желаем. Защото за него не е нужно нито дълго време, нито пътешествия, но вяра и съобразен с вярата богоугоден живот. А всичко това е близко до нас. Ето защо Апостолът казва: “Близо е до тебе словото, в твоите уста и в твоето сърце, сиреч словото на вярата, което проповядваме” (Рим.10:8).5
Много характерно е, че Иисус Христос не е дал никъде словесно определение на Царството небесно, колкото много и да е говорил за него (Мат.4:17; 6:10; 6:33; 12:28; 13:24-47; 25:34; 26:29 и мн. др.) Спасителят си е служел с притчи, които на благоговейно настроените умове разкривали много нещо, а от дръзките очи на невярващите скривали онова, което те поради своята доброволна глухота се оказвали недостойни да чуят. Във всички тия притчи Господ ни довежда до мисълта, че Царството Божие не е нищо друго освен благодатта на Св.Дух. Който е придобил благодатта и стои твърдо в нея, той е в Царството Божие. А противещият се на благодатта се самоизключва от дивното Царство небесно. Загадъчните сравнявания на Царството Божие ту с добро семе (Мат.13:24), ту с квас (Мат.13:33), ту с имане, скрито в нива (Мат.13:44), ту със скъпоценен бисер (Мат.13:45-46) и пр., имат за цел да подтикнат човешката воля да търси непрестанно драгоценното Царство небесно, т.е. да придобива и преумножава благодатта, като богатее в Бога (Лука 12:21). Тази благодат се дава не на високоумните и гордите, а на смирените (Иак.4:6; 1 Петр.5:5).
“Царството небесно прилича – казва Христос – на синапово зърно, което човек взе та посея на нивата си, което е най-малко от всички семена, но когато израсте, бива по-голямо от всички злакове и става дърво, тъй че птиците небесни прилитат и се подслоняват под клоните му” (Мат.13:31-32). Тълкувайки тази притча, св.Йоан Златоуст се удивлява, как може Спасителят да сравнява най-голямото с най-малкото! “Що е по-величествено от Царството небесно, и що е по-незначително от синаповото зърно?” Но колкото и странно, това сравнение подхожда най-много към загадъчното Царство Божие. То, само по себе си дивно, е в очите на невежите нищожно. По думите на Златоустия проповедник, Сам Христос е Царството Божие. Що е по-голямо от Христа по Божество? И що е по-незначително от Христа в тайната на смаляването Му? Унизеността на Спасителя, започнала още във Витлеемската пещера и продължила през целия Му земен живот, е подчертана особено добре от св.пророк Исайя с думите: “Ние Го видяхме, и в Него нямаше изглед, който да ни привлича към Него. Той беше презрян и унизен пред людете, и ние за нищо Го не смятахме” (Ис.53:2-3).6
Но от това Божествено зрънце на Царството Божие, явило се във смирените Витлеемски ясли, дето лежеше Божият Син, изникна величественото дърво на Христовото Царство, което е Царство на правдата, на мира и на радостта, и което завладя милиони и милиарди сърца, тъй че с короната си достигна действително до небесата. Душите на безброй праведници, подобни на птици небесни, си свиха вечни гнезда в неговите вечни неувяхващи клони.
Като имаме пред вид всичко това, както и изричната заява на Христа: “Моето Царство не е от този свят” (Иоан.18:36), става ясно, че не можем да изразим с човешки думи надвременната и надпространствена същност на Царството небесно. – Где е Царството Божие? – То не е тук или там. То е навсякъде, дето вярващите в Спасителя го съзиждат в себе си с градивото на добрите дела и на твърдата Православна вяра, споявайки делата и вярата с цимента на любовта и ползувайки се непрестанно от помощта на всесилната Божия благодат, която ни се дава, за да вкусим сладостта й, та след това да се стремим още по-усърдно към нея като към най-висше духовно благо. Без нея никой не може да построи в сърцето си Царството небесно, според казаното: “Ако Господ не съзида къщата, напразно ще се трудят строителите й” (Пс.126:1). Но и без собствени усилия, само подкрепяни от същата тази благодат, никой не може да направи свое притежание това небесно Царство. Православният християнин не се пита: – Где е Царството небесно? Где са душите на нашите покойници? – а навежда благоговейно глава пред тайните на това благодатно Царство и с топла вяра, както и с изпълняване на Божиите заповеди постоянно насилва сам себе си да влезе в него (Лука 16:16).
Св.Серафим Саровски бил удостоен, подобно на св. ап. Павел, да съзерцава приживе Царството небесно. Той разказал това на едни послушник: “Аз се усладих от словото на моя Господ Иисус Христос, Който говори: “В дома на Отца Ми има много жилища” (Иоан.14:2)... Аз, бедният, се спрях върху тия думи и пожелах да видя онези небесни жилища и молех моя Господ Иисус Христос да ми ги покаже, и Господ не отказа Своята милост на мен бедния. Той изпълни моята просба... Аз бях грабнат в тия небесни обители, но не знам с тяло ли или без тяло, Бог знае, а за тази радост и небесна сладост, която вкусих, невъзможно е да ти се разкаже!”
При тия думи св.Серафим замълчал и затворил очи. Лицето му постепенно взело да се изменя и да става все по-светло. Послушникът го наблюдавал благоговейно и се изумявал от това благодатно състояние на светеца. Сам послушникът изпаднал в някакъв тих възторг и радост, каквито не бил изпитвал през целия си живот. Св.Серафим не бил в състояние да изрази с думи своето дивно видение на небесните обители, но затова пък го показал с чудната светлина на своето лице и чрез своето таинствено мълчание. Така минал половин час. Когато дошъл малко на себе си, светецът отново заговорил с най-радостни чувства и казал: “Ах, ако ти би знаел, каква радост, каква сладост очаква душата на праведника на небесата, ти би се решил във временния живот да понасяш всякакви скърби, гонения и клевети с благодарност. Ако беше и тази килия пълна с червеи, и ако тия червеи гризеха нашата плът през целия този временен живот, то и тогава с пълно желание би трябвало да се съгласим на това, стига само да не се лишим от оная небесна радост, която Бог е приготвил за обичащите Го. Там няма ни болест, ни печал, ни въздишка. Там има само сладост и радост неизказани... И ако сам св. ап. Павел не е могъл да изкаже оная небесна слава и радост (2 Кор.12:2-4), то кой друг човешки език може да изясни красотата на горното Царство, в което ще се заселят душите на праведниците!”7
Изводът е следният: Когато говорим за Бога, за Царството небесно, за Ангелите, за вечния живот и за състоянието на човешките души в отвъдния свят, трябва винаги да помним, че не разполагаме с подходящи изразни средства и понятия, за да изявим и обясним тия недостъпни за нашите сетива надземни неща.
Ние не бихме знаели нищо ни за живота, очакващ ни след смъртта, ни за Царството небесно, ако Всевишният не бе се смилил над нас и не беше ни дал чрез избраниците Си Своите откровения относно задгробния свят. Благодарение на тия откровения ние знаем, че Царството небесно може да бъде вътре в нас, в душите ни. Ако пък Царството Божие е в душата, тогава и тя ще е в него. Така и гъбата е във водата, и водата е в гъбата. Ала за да стане това дивно взаимно проникване, душата трябва да бъде подобна на гъба, годна да всмуква небесната благодат. Ако пък душата вместо на гъба прилича на камък, няма да бъде способна да поеме в себе си Божествената благодат, и Царството Божие не ще може да се всели в нея. Такава душа се самоизключва от Царството Божие.
Бог е поставил душата в тялото и я свързал с него. Колкото и естествена да е тази връзка, тя не бива да бъде обвързваща за душата. Тялото трябва да бъде обуздавано от духа. Той трябва да го управлява, тъй както ездачът управлява коня. Стане ли обратното, разбеснее ли се конят и започне ли той да управлява ездача, последният е загубен. Тежко на оная душа, която бива поробена от плътта! Тя няма да види вечната Божия светлина, когато след смъртта на тялото излезе от черупката на земните условия. Блазе на оная душа, която господарува над плътта и постепенно я одухотворява. След раздялата си с тялото тя ще литне над свързващите я земни условности на времето и пространството, и ще влезе радостна в другия свят – невидимия, необхватния, нематериалния, вечния! А след всеобщото възкресение тя ще се съедини със своята обновена плът, за да получи на последния Христов съд пълно въздаяние от Бога за добрите си дела, които е вършела с помощта на тялото (2 Кор.5:10!).
За вярващия православен християнин смъртта е не повече от разчупване на черупката на тялото, след което душата литва към невидимия свят, за да наследи вечността!
Да си представим следната картина: Квачка мъти яйцата си. С майчинска нежност тя ги обръща от време на време под крилете си и тихо им шепне: “Не бойте се, мои рожби, че бивате разбутвани! Аз ви размърдвам, аз майка ви. Аз смущавам вашето спокойствие, но за ваше добро. Ако се залежите на една страна, вие ще излезете от вашите черупки телесно недоразвити, сакати пиленца и ще умрете. Аз ви обичам и, ако ви смущавам съня, то е не за да ви мъча, а за да ви дам възможност да се развиете всестранно, та като излезете от вашите черупки, да се окажете напълно годни за новите условия, в които ще се намерите, и да се радвате на свободни приятни движения в един чуден слънчев свят, който никога не сте виждали. Да, има друг свят! Вие не го познавате. Но той ви обгръща отвсякъде. Той съществува. В него има много по-хубав, по-чист, по-приятен въздух, отколкото е въздухът, който вие дишате сега в черупките си. В него има много по-съвършени движения, отколкото нищожните движения, които сега можете да правите при ограниченията на черупките си. В него има много повече светлина в сравнение с тая, която прониква сега до вас през порите на черупката. Вашата сегашна малка светлинка, съпоставена с оная, е същински мрак! Вярвайте на думите ми! Вярвайте на мене, вашата майка, която ви обича и се грижи за вас! Вие не ме виждате. Но това не значи, че аз не съществувам. Ще дойде ден, когато ще ме видите. Помислете: ако аз не съществувам, отде сте произлезли вие? Кой ви топли и прибира под крилете си? Кой ви размърдва от време навреме? Може би ви е непонятно всичко това, което сега ви говоря, и как вие, свикналите с удобните си черупки, можете да излезете от тая ваша естествена среда и да влезете в съвсем непозната, нова, чужда вам среда, и там да продължавате да живеете! Но аз затова съм над вас, за да ви подготвя за новия живот, който ви очаква. Вие само се доверете на думите ми и ме слушайте! О, мои пиленца, най-важното за вас сега е да бъдете под крилете ми. Защото всяко едно от вас, което се окаже, че не е под крилете ми, няма да види живот и ще умре преди да се е родило. Растете в надеждата, която ви нашепвам, и обичайте майка си, както тя ви обича. Опитът на вашето близко бъдеще ще ви увери в истинността на всичко онова, което сега ви говоря”...
Така приблизително шепне и на нас, които се намираме в черупката на плътта, нашият Небесен Отец, нашият Творец и грижовен Промислител. Той ни е създал с безсмъртна душа, съгрява ни с крилете на Своя Дух Свети, както квачката топли яйцата под себе си (Бит.1:2). С Евангелието на Своя Божествен Син Той ни просвещава и подготвя за очакващия ни нов живот. На земята ние сме временно. Нашето истинско и вечно жилище е на небесата (Фил.3:20). Там ще бъдем вечно живи в съвсем други, нови за нас условия, и ако сме били послушни на Бога, ще бъдем безкрайно щастливи в един безкраен свят.
Както квачката раздвижва отвреме навреме яйцата под крилете си, та да не би те, като се залежат на една страна, да стана негодни за очакващия ги пълноценен живот, така и Бог разбутва съвестите ни, разклаща основите на нашите измамни земни надежди, за да ни развие духовно и всестранно и да ни приготви за бъдещото наше съществуване, което е истинският Живот след протичащия като сън земен живот. Бог е Онзи, Който “смущава” често, и то с най-благи намерения, нашето земно спокойствие. С това Той цели да ни изведе от състоянието на духовна летаргия, та да не се предаваме безгрижно на грехове. Всичко това Той върши от любов към нас, за да ни направи пригодни за оня дивен свят, дето ще влязат само търпеливите, смирените и чистите по сърце. Посред сладката ни дрямка в черупките на земните удобства Той ни буди и ни зове постоянно: “Стани ти, който спиш, и възкресни от мъртвите, и ще те осветли Христос!” (Еф.5:14). Какво ще бъде това просветляване от Христа, ще видят опитно удостоените с него праведници и искрено покаялите се грешници, когато блеснат като слънца в Царството небесно (Мат.13:43). Те ще преминат от смърт към живот (Иоан.5:24) и от сън – към събуждане. Защото, според св.Йоан Златоуст, “каквато е разликата между сънищата и действителността, такава е разликата между тукашното и тамошното състояние”.8 Не това ли изразява и народът, като нарича тоя свят “лъжовен свят”! Нечестивците измамно блаженствуват в него, защото, “както сън изчезва след събуждане”, тъй ще бъде и с тях: като ги събуди чрез смъртта, Бог ще унищожи техните блянове (Пс.72:20).
За истински вярващите в Господа не са нужни разни научни, рационалистически и философски доказателства, че невидимият свят съществува, макар че и такива могат да се приведат. Опитът на всеки човек в свое време му доказва истинността на онова, което сега се проповядва от нашата света вяра. Пък още и в този временен живот човек може да се приобщи донейде към отвъдния свят и да добие представа и за ада, и за рая, в зависимост от духовното си състояние на грешник или праведник. За престъпника адът започна още тук. Макар че на мнозина грешници животът им се струва весел и приятен, но всичко това е измамно. Разбиращите чувствуват, че в душите на злодеите дори най-лъчезарният пролетен ден е мрачен. Още по-тъмно ще бъде за такива души в отвъдния свят, ако те не се покаят тук. Тази тъмнина ще бъде адът, наречен от Христа “външна тъмнина” (Мат.8:12). А Царството небесно е светло пребиваване във вечна светлина, на която ще се радват очистените от грях души (1Иоан.1:5-7). В Царството небесно не ще има нужда от физическо слънце, “понеже Божията слава го е осветлила, и светило му е Агнецът” (Откр.21:23; 22:5).
Често пъти умиращи хора свидетелствуват както за задгробната светлина, така и за задгробния мрак.
Моя позната ми разказа за баща си, дълбоко вярващ човек, че през нощта, преди да умре, като се почувствувал много зле, й рекъл:
– Станке, аз вече си заминавам! Ставай!
Тя се смутила от думите му и рекла в объркаността си:
– Сега ще запаля лампата.
А той се зачудил:
– Защо ще я палиш, когато е светло?!
И подир няколко минути издъхнал.
Разказаха ми и обратен случай. Една невярваща жена, умирайки посред бял ден, се оплаквала, че пропада в дълбок мрак и търсела безпомощно светлина с думите:
– Дайте фенер!...
Ясно е, че който още тук е с Бога, ще се радва на вечна светлина, понеже “Бог е светлина” (1 Иоан.1:5). А който е далеч от Бога, наследява вечен мрак.
В тукашния свят, осеян с радости и скърби, Божиите угодници се чувствуват често като в мъчителен затвор поради заобикалящата ги греховна обстановка и викат към Господа: “Изведи от тъмнина душата ми!” (Пс.141:7). Те, вярно е, често са се радвали на Божията благодат, разлята в тоя временен и много красив Божий свят, и са казвали, както четем у Псалмопевеца: “Ти ме развесели, Господи, с Твоите творения. Възхищавам се от делата на Твоите ръце. Колко са велики делата Ти, Господи! Дивно дълбоки са Твоите помисли!” (Пс.91:5-6). Но същевременно, озарени от небесно просветление, те са предвиждали края на всичко видимо и казвали за пъстроцветната земя и прекрасните лазурни небеса: “В начало Ти, Господи, си основал земята, и небесата са дело на Твоите ръце. Те ще загинат, а Ти ще пребъдеш. Всички те като дреха ще овехтеят...и ще се изменят. Но Ти си все Същият, и Твоите години няма да се свършат” (Пс.101:26-28).
Св.Ап.Петър пък смело пророкува, имайки пред вид Второто Христово пришествие: “Тогава небесата с шум ще преминат, стихиите ще пламнат и ще се разрушат, а земята и всички неща по нея ще изгорят” (2 Петр.3:10). Пред Божията всемогъща власт цялата вселена не е нещо по-твърдо от черупката на яйце, което Бог ще счупи, за да се открие новият свят, несравнено по-хубав от стария. В него най-сетне ще царува Божествената правда (2Петр.3:13). Щастливи ще бъдат тогава онези, които са били докрай верни на Бога: вършели са добро, въздържали са се от зло, искрено са се каели за миналите си прегрешения и са умъртвявали “земните си членове, сиреч пороците – блудство, нечистота, страст, лоша похот и користолюбие, което е идолослужение” (Кол.3:5). Те ще влязат в чертозите на вечността и ще преживяват там безбройни чудеса, за които св. ап. Павел пише: “Око не е виждало, ухо не е чувало, и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат” (1Кор.2:9).
Онова, което те ще наследят, е нещо много повече от рая, който Адам и Ева загубиха вследствие грехопадението си. Това ни разкрива св.Йоан Златоуст, като казва: “Дарът е повече от греха, поради което Апостолът говори: 'Дарът не е като престъплението' (Рим.5:15)... Благата там са много повече отколкото злините тук. И това е правилно! Рабът (Адам) е довел бедствието..., а Господ, Творецът, е дарувал благата; затова те са много повече. Ето защо е казано: “Дарът не е като престъплението”... Това аз говоря, за да не се считаш ти онеправдан от прародителите. Дяволът изгонил Адама от рая. А Христос въвел там разбойника! Прецени разликата! Дяволът изгонил човека, който нямал друг грях освен петното на непослушанието, а Христос въвел в рая разбойника, който бил обременен с безчислени грехове... И не само допуснал разбойника, но го въвел в рая преди всички други, даже преди Апостолите, за да не може никой след това да оспорва възможността за влизане в рая и да не се отчайва за своето спасение, след като вижда, че извършилият безбройни грехове вече обитава в Царските чертози... За една дума, за една проявена вяра той влязъл в рая преди Апостолите, за да знаеш ти, че не праведността му имала някакво значение, но че всичко извършило Божието човеколюбие”.9
И тъй, Господ Иисус Христос е дошъл на земята, за да ни дарува Царството небесно. То не е тук или там, а е вътре в нас, ако ние живеем по Божията правда, или е далеч от нас, ако тънем в грехове. Изпълнявай Божията воля, и ти ще бъдеш в Царството небесно още в този живот! Защото Царството Божие е правда! – Търси радости не в греховни веселби, а в добродетелите, които Христос препоръчва, и ти ще вкусиш още тук от вечната радост на Царството небесно. Защото то е не само правда, но и радост! – Умиротвори размирената си от страсти и пороци душа, като воюваш с демоните, и ти ще имаш мир с Бога, сладък мир в съвестта си и мир с ближните, т.е. онзи необикновен мир, който надвишава всеки разум (Фил.4:7). Защото Царството небесно е не само правда и радост, но и мир в Св.Дух (Рим.14:17). Ако тръгнеш и вървиш неотклонно по този път, ти ще вкусиш колко е благ Господ (Пс.33:9), и няма да питаш: “Где е Царството небесно?” Защото ще го имаш в себе си, по думите на Христа: “Царството Божие е вътре във вас” (Лука 17:21).
Бележки
1. Блез Паскал, Мисли, фрагмент 194, София, 1978 г., стр.116.
2.Св.Василiй Великiй, Беседа о томъ, что Богъ не виновникъ зла, Творенiя,т.II, СПб, 1911 г., стр.156.
3.Св.Iоаннъ Златоустъ, Беседы на книгу Бытия, беседа XXIII, Творенiя,т.IV, кн.1, СПб, 1898 г., стр.223.
4.Св.Димитрiй Ростовскiй, Алфавитъ духовный, гл.IX, Творенiя въ русскомъпереводе, ч.I, стр.1052.
5.Бл.Феофилактъ, Благовестникъ, СПб, стр.425.
6.Св.Iоаннъ Златоустъ, Беседа на слова “Подобно есть Царствiе небесноезерну горушичну”, Творенiя, т.XII, кн.2, СПб, 1906 г., стр.906-907.
7.Архимандрит Серафим, Св.Серафим Саровски, София, 1957г., стр.140-141.
8.Св.Iоаннъ Златоустъ, О Лазаре, слово I, Творенiя, т.I, кн.2, СПб,1895, стр.786.
9.Св.Iоаннъ Златоуст, Восемь словъ на книгу Бытия, слово VII, Творенiя,т.IV, кн.2, СПб, 1898 г., стр.766 и сл.
--------------------------------------------------------------------------------
© Девически монастир “Покров Пресвятия Богородици”, Княжево, София.Всички права запазени.
|
“Царството Божие е вътре във вас”
“Царството Божие е вътре във вас”
