Преди смятах, че ревността е някаква игра и необходима подправка към истинската връзка. Сега обаче се промених и всяка проява на ревност ме дразни неистово, чувствам го като загуба на моето време и определена обида към личността ми. Особено що се отнася до факта, че аз като съм с някого съм само с него, и ако този някой не го е разбрал, просто за мен е излишно да се продължават контактите с този човек.

Може би това се случи, защото бях попаднала на мъж-манипулатор, който с ревност или пристъпи на ревност си играеше други игри. За лош късмет това беше и последната ми връзка с мъж от България, което наистина оставя особено лош привкус - всички простотии сякаш може да се поднесат само от сънародни мъже!!! Жалко.

Сега не изпитвам ревност, нито съм ревнувана от човека до мен (въпреки, че и двамата си имаме почитатели и сме популярни всеки в средата си). Особено той. Но начина по-който са изградени отношенията ни е съвсем различен - и грижата която той полага за мен е и едно от основните неща, които убедиха семейството ми да го приеме. И няма ревност при нас - независимо, че разговора за евентуални забежки и криввания сме го водили. Но това не е от напрежение, а просто защото какви ли не разговори сме водили.

Quod licet Iovi, non licet bovi

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите