е любовта. Не казвам, че е лесно, но не е невъзможно. Първо се наложи да гледаме дядо ми, който беше със склероза. Излизаше от вкъщи и не се знаеше дали ще се прибере. Сърдеше се, че му нямаме доверие. Обаждаха ни се хора, които са го намерили някъде стоящ и не знаеш накъде да продължи. След това не го оставяхме да излиза сам. Той си мислеше, че е сам, но го следяхме отдалече и го срещахме уж случайно, когато виждахме, че не знае какво прави. Няколко пъти щеше да запали къщата, случвало се е да иска да му давам ядене след като току-що съм вдигнала чинията или пък да ми се кара, че го карам непрекъснато да яде и му досаждам. Правеше се на глух, когато не му харесваше какво му говорим, а друг път чуваше много ясно какво си шептим с мъжа ми, когато се чудехме какво да правим с него. Много мога да пиша, но няма смисъл. По едно време ни каза да го оставим да си ходи, достатъчно дълго време е останал при нас, време му било да се събере с баба ми и сина им, защото го викали при тях. Живя още седмица. Свекър ми беше с инсулт и два инфаркта. Не му даваха никакъв шанс за живот, но лекуващият му лекар си замина от този свят няколко години преди него, а самият той изкара точно десет години след инсулта. Получи инсулт след рождения си ден от много емоции и го погребахме на рождения му ден след 10 години. Баща ми беше в тежко състояние 2 месеца, та не мога да кажа, че съм се грижила за него. Той не пожела да се бори, а се предаде на болестта.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите