|
Ха сега де - попадна ми разказ (великолепен, естествено!) от Маргарита Петкова и реших да го споделя с вас In the club! Тематично. :)
=> http://big5.bg/ot-drugata-strana-na-barierata.html
От другата страна на бариерата
Тя седи срещу мене по простата причина, че съм я пуснала в хола си. Млада, скандална и облечена. Модно. Нейните дънки й стоят по-добре от моите. Пуши по-луксозни цигари. С претенциозна показност. Крие зад дима наличното притеснение. Дошла е за много важен разговор, който започва с изригнато:
- Обичам го!
Тъкмо да попитам кого, по заетата отбранителна поза разбирам. Сефте комендантски. Добре дошла в клуба, малката.
- Толкова е красив и умен, и очите му са едни такива – като ме погледне, дъхът ми спира!
- Не съм забелязала – прекъсвам възторга й.
- Ти пък какво забелязваш – ожесточено изстрелва, без да забелязва, че е преминала на „ти”. – Теб те интересуват само книгите ти! Стихове за любов пишеш. Ана Ахматова! А не забелязваш колко той е красив, и умен, и очите му…
- Знам, знам. Като те погледне, дъхът ти спира.
- Точно така! Спира! А сърцето ми…
- Престава да бие – предполагам, защото това е естествената последица от спирането на дъха.
- Напротив – възразява ми екзалтирано – така силно започва да бие, че имам чувството – ще изхвръкне. Само да поиска, на край земята ще тръгна след него, през огън и вода ще го следвам…
- Той през огън и вода не минава – опитвам се да я отклоня от трудния път, който си е избрала.
- Така е думата… - отронва омърлушено и си взима цигара. От моите.
Известно време пушим мълчаливо, всяка заета с мислите си. Моите се въртят предимно около това с кой акъл ми се е убила в главата, та да излива водопад от страсти без грам размисъл, че ме чака статия, на която съм написала само заглавието, че прахосмукачката отново се е скапала, а парите… Нейните по всяка вероятност са зациклили около този, когото обича, единственият и неповторимият, той с главното Т. Тя тълкува мълчанието ми като капитулация и решава да нападне:
-Ти изобщо не го заслужаваш! На него му трябва жена, която да му е всецяло предана, която да обрече живота си на него. Жена като Ана Григориевна, например…
- Забравяш, че той няма нищо общо с Достоевски – вмъквам, но тя не ми обръща внимание.
- Да имаш такъв мъж и да се отнасяш с такова безразличие, когато става въпрос за него, просто не проумявам защо си се омъжила за него!
Ако й кажа, че е по любов, няма да повярва. Но в интерес на истината е точно така. Ама само това остава – да седна да разправям на някаква хлапачка историята на своята най-голяма, най-истинска и най-най-… любов. Оф.
- Ти какво искаш в края на краищата – кипвам. – Да го хвана за ръката и да го доведа при теб, така ли?
Тя ме поглежда така, сякаш най-после съм загряла какво, аджеба, се очаква от мене. Затова продължавам по-спокойно, потискайки напушващия ме смях:
- Значи. След около половин час той ще се върне от института, дето спира с поглед дъха на такива като теб, кажи му всичко, с което цял следобед ми губиш времето, и тръгвайте към края на земята.
- Той няма да иска – сълзите отново се събират и а-ха да рукнат.
- Защо, може пък да се съгласи и да тръгне – изказвам обнадеждаващо предположение, за да предотвратя потопа, готов да се излее от очите й.
- Да, да, как ще тръгне като си му вързала ръцете с това дете…
Оставям настрана факта, че никой никъде не върви на ръце и й подавам салфетка.
- Виж какво, мойто момиче, децата са последното нещо, което е в състояние да спре един мъж, решил да напусне дома си. Не забравяй, че от първия си брак той ги имаше две.
Изобщо какво може да спре един мъж, който си тръгва? От опит знам – нищо. Преди десетина години бях много горда именно от този факт. Заради мен той пожертва семейството си, пренебрегна общественото мнение, напук на всичко и всички направи така, че нашата огромна, всесилна, най-истинска на света любов, да възтържествува. И за какво? Да премина от другата страна на бариерата. Оная бариера, която се спуска под звуците на Менделсоновия марш. Тая малчуганка, дето се съдира от рев насреща ми, не знае, че кръгът просто се затваря. След някоя и друга година тя ще седи на моето място, а срещу нея друга такава малчуганка ще й губи времето със сърцераздирателните си чувства. Но сега тя е все още оттатък бариерата и нищо не е в състояние да я убеди, че кръгът е безкраен.
- Ако ти го напуснеш… - предпазливо опипва почвата, - той няма да има друг изход и ще се влюби в мен…
Гледа ме така, че чак ми става неудобно, дето още не съм си опаковала багажа. С риск да ме обвинят в безсърдечие, не мърдам от мястото си.
- Не, ти наистина не го заслужаваш – констатира опечалено . – Не можеш да разбереш колко е добър и умен…
И красив, и очите му притежават свойството да спират дъха. Плочата се е завъртяла отново, а аз не знам как се спира грамофонът.
- Ау – скача изведнъж, сякаш е забравила ютията върху сватбената си рокля. – Ти какво каза? Че щял да си дойде?
- След около пет минути – уточнявам.
- И да ме завари в такъв вид, с тия подпухнали очи като на китайски мандарин… - грабва чантичката си и хуква в коридора. На врата се обръща и въздъхва – А очите му…
………
- Слушай – казвам след вечеря. – Я ме погледни в очите.
- Защо – недоумява той.
- Така. Погледни ме.
Той ме поглежда. Дъхът ми не спира.
- Дъхът ми не спира като ме погледнеш – казвам. – И сърцето ми не започва да бие силно-силно, като че ще изхвръкне.
- Що за глупости – свива рамене той, усмихва се разсеяно и се съсредоточава в недорешената кръстословица.
https://www.youtube.com/watch?v=Cwkr7SnCjtkРедактирано от rayoflight на 26.09.15 18:00.
|
Разказче :))
