Здравей, tatkotonamartin,

Извини ме за забавянето, нямах възможност да отговоря по-рано.

Критиката е полезно, но болезнено за приемане нещо. Зрелите хора използват полезността, за да я приемат по-лесно. Незрелите затова са и зелени – фокусират се върху пръста, а не към това, което той сочи.

Разглеждам хипотези:

1. Когато критикуваме
Всичко е въпрос на проблем, поставена цел и избор на средство.

- Ако проблемът е страничен, а целта мимолетна – важно за тактиката е целта да бъде постигната.
- Ако имаме съществен проблем и/или сериозна цел – тактиката може да предполага дори загуба на битки, но да доведе до значима, взаимоизгодна и смислена (не „Пирова“) победа.

Забележи – тук не включвам личното отношение към субекта на критиката – то влияе на избора на средство, но няма отношение към проблема и не би трябвало да определя целта.

В резюме – ако целта ти е да разберат и приемат критиката – действаш съобразно човека. Ако целта ти е да решиш проблем – макар съобразяването с човека да помага – не е водещо. Демек няма „сребърен куршум“ и всеработещ алгоритъм.

Какво се случва, ако:
“…обекта на критиката влиза в "защитен" режим и започва една доста скъпа кръгова отбрана, която пречи на поправките и намалява доста от ползите“.
- В този случай важно е дали проблемът е решен. Това че някой се обяснява и отбранява е несъществено – това е един от начините (вярно досаден и времегубещ) за приемане на критика. Мисля, че на всички ни се е случвало и така да реагираме.

Разбира се, човек може да пасува, вместо да критикува – в крайна сметка всичко опира до проблем, цел и средство.

2. Когато ни критикуват
Водеща е способността да преценим справедливостта (а не основателността) на критиката. Повечето критики, които получаваме са си съвсем основателни и да ги протестираме е незряло. Справедливостта, обаче, е нещо субективно и съчетава следните компоненти:
- да, направил съм нещо, може да изглежда лошо, но има обяснение или е неправилно, но си има причина.
- каквото и да съм направил – точно ти ли ще ме критикуваш. Забележи това не е реакцията на отбрана (тя се явява надстройка на този тип мислене), това е изначално вътрешно убеждение и житейски принцип от тип „ад хоминем“.)

Как да действа човек в тази ситуация – за себе си опитвам да взема предвид основанието на критиката, за да не съм съвсем субективен в оценката си за справедливостта. Това, за да приема критиката по-лесно. Отлагането на противопоставянето е по-скоро въпрос на тактика. Апропо, отказът от спор също може да е тактика.

В допълнение – доброто възпитание, в частност културното общуване и (дори) формалната вежливост помагат много – те затова са изобретени от човечеството, защото ни позволяват да живеем без да се самоизбием.

Накрая пак ще наблегна – когато ни критикуват, обикновено има защо. Може да е погрешно адресирано, може да е несправедливо, но причина има. И отново стигаме до проблем – цел – средство.