ХЕЛИОДА

Димитър Занков

На Единствената

Легендата:

Птичката мечтаеше за полет
към Слънцето.
Светлините на хората убиха
звездите,
но и те ще загаснат след време.
Тя ще полети към
възкресените бездни,
за да срещне Зората
във полет.
Салют!
Слънцето взриви
топлината на мрака,
за да дойдат
Утрото
и мечтаният
Ден.

1.

И ето
Слънцето
просветна…
Като голямо бяло цвете
възкръсна над самотните дървета,
прострели клони към небето.
И ето, Слънцето ги стопли,
докосна меките им пъпки
и те разтвориха очите си
в желание да видят Него.
Но То
не беше
вече
топло…
Останала бе само Сянка
и Светлина, която мами
наивните добри представи
на клетите зелени клони.
Останал беше само ужас
по изранените им пъпки
и по измръзналите стави
стопена болка-мед потече
и бавно почна да се лющи
заспалата им гола същност.
А после
Слънцето
загасна…
Като изплют и стъпкан фас
заби лицето си в баира
и бавно почна да умира
на острите игли-дървета
прострели длани към небето.
И те
обагриха се
с кръв…
А колко болка-мед е нужна,
за да измиеш от дланта си
кръвта на
Слънчевия труп?
И Ново
Слънце
да запалиш…

2.

Гледай! –
Камъкът ще цъфне
като роза с цвят на кремък.
Ето – виж го как набъбва
и набира земна сила!
Ти ще видиш вековете
и си роза с цвят на кремък.
Камъкът ще цъфне –
Гледай!
Розата ще стане кремък.

3.

Аз те създадох и се влюбих
в това, което сътворих.
Обичам те, но да възкръснеш
сега не си способна ти…
Но кой
ще ме спаси
тогава?!
Светът отдавна стана хищник
и що е топлина забрави…
Така съм уморен, момиче,
че искам само да не помня
за наслоената отрова
и за жадуваната слава!...
Налей от амфората своя
кристално кипърско вино!
Желая те!... Ще бъдеш моя
и ще останеш цяла нощ.
Ще свири Лунната соната…
и като майчица добра
ще ни прегърне тъмнината…
Ще се целуваме в съня
и ще се любим дълго…
…дълго…
И дълго ще останем слепи.
Телата ни ще бъдат слети,
душите ни ще са в катарзис
и всяка болка ще изчезне…
Сега ела! Не идвай утре,
защото утре ще е късно,
защото
Утрото
не свети!...

4.

Небостъргачите остъргаха небето
с железните си кухи стволове.
Небето вече не е синьо,
а е ръждясало от болката,
стаена в сивите му облаци.
По мокрите стъкла се стичат
дъждовни капки и чернилка,
натрупвана епохи, ери
и цяла вечност от Вселената…
Човечество,
недей да плачеш
и да разсмиваш извънземните!
Когато слушаш идиотите,
ти ще застанеш пред палачите.
Вдигни главата си,
нещастнико,
и потърси звездите в здрача!
Дано да бъдат още живи
и за съдбата ти
да плачат!

Епилогът:

И ето
Слънцето
просветна…

НШЗО-Плевен
04.02.1989г

WALL·E