Разбирам какво ми казваш и ти благодаря за споделеното. Не мисля, че не си "у ред", напротив. Радвам се и одобрявам всяка една вяра или упование, което ни помага да се справим с лошото.
Но аз не съм вярваща и не мисля, че след края има нещо друго. Не вярвам, че духът или енергията продължават. За мен смъртта е смърт. Без предначертаност, без съдба, без продължаване някъде другаде под друга форма. В момента съм във фаза на приемане, че не нося цялата отговорност за случилото се (от където вероятно и подсъзнателното изграждане на фраза, с която съм "оневинена" и от него), но все още ми е трудно да приема цялата изгубена любов (а от тук пък изречението, че много сме се обичали). Всъщност целият сън е напълно логичен, защото експозира точно това, което ме вълнува в момента. С изключение на шегата, за която не намирам директно обяснение, освен че той имаше точно такова чувство за хумор и познавайки го някак съм го вмъкнала.
Можв би не съм го изразила добре с думи, но в този сън цялото страдание беше мое. При него не усетих нищо повече от една много лека тъга. Но болката идваше от мен, защото дори през две сънувания знаех, че той не е истински, че е при мен за кратко и че ще си тръгне.
Никога не съм го обвинявала, че си отиде. Наистина. Може би бях твърде заета да обвинявам себе си, но него никога не обвиних. Не мисля, че има и за какво - всичко се разви толкова бързо, той все пак реши отиде на лекар само след два или три дни, а ако аз не вярвах до последно, че е сериозно, как мога да обвинявам него?