Това, за съжаление, го разбирам много добре. Просто човек като се познава и знае, че не обича твърде живота, си изгражда стратегии за справяне. Поне при мен, защото ми стига дотам акълът, че да знам, че самоубийството не е алтернатива и явно има защо да сме тук. Човек се научава да се обича достатъчно, че да не унищожи собствения си свят, заради света на друг. А ти имаш все пак неговата обич като трамплин към твоята към теб. Щом той те е обичал и ако ти пука за него, някак не върви да се блъскаш до предела на силите си.

Животът е път, необходим да бъде извървян. Не е щастие. Не е благословия. Той е задача. И може би най-вярната мотивация да стигнеш до края на играта по дългия път, е любипотството - какво още може да стане, колко можеш да понесеш, какво зависи от теб, какво ще успееш да направиш, какво ти е писано оттук нататък.... Дори в твоя случай - как така ще живееш след станалото, как ще се случи така, че да продължиш да живееш и възможно ли е наистина да се чувстваш щастлива някой ден? И как би станало това? Отговорът няма да го откриеш тук, а някъде напред в бъдещето. И ако си искаш отговора - само това е начинът, да го доживееш това бъдеще.
Мен може би това ме държи - че държа да довършвам нещата докрай. Все пак не съм скучна и безинтересна и ако съм започнала да чета книгата на съдбата си, колкото и да е болезнено на някои пасажи или цели глави... мисля да я дочета докрая. И да се постарая главният герой да не ме разочарова като читател с претенции и висок критерий. Нещо такова е моята "житейска философия" или как да го кажа не знам с други по-нормални думи.


- Vous jouez avec votre vie!
- Et alors?! Il faut bien jouer avec quelque chose!