Никога не съм имала хъса на онези хора, които умеят да живеят и за които всеки ден е предизвикателство. Аз се страхувам от живота, страхувах се от него дори, когато беше подреден и устроен.
Мисля споменах, че в началото на годината ме беше налегнал страх как нищо необичайно не ни чака вече, че ще бъде само една рутина. Опитвам се да обясня, че след като дори с нормален живот, с него до мен за подкрепа и споделяна на това всичко не съм била въодушевена от това какво следва нататък, как си представяте сега да очаквам бъдещето с нетърпение? Да успявам да черпя сили от идеята, че за мен не всичко е свършило, че и хубаво предстои...та аз не вярвах, че предстои хубаво с него, камо ли без него!